T. Longman III, R.B. Dillard
Въведение в Стария Завет, част III (b)
…
Конвенциите на старозаветните разкази
Въпреки че Старият Завет съдържа голям дял поезия, по-голямата част от него е написана в проза. Прозата е по-близо до ежедневния разговорен език, отколкото поезията. И докато стиховете и строфите са градивния материал на библейската поезия, изреченията и параграфите изграждат прозата. Казано по друг начин, прозата, общо взето, е по-малко ‘литературна’ от поезията; в първата грижата за това, как нещо е казано е по-малка в сравнение с втората; езикът й обикновено не е толкова ‘висок’ или формален и при нея се използват по-малко метафори и образни сравнения.
Би било голяма грешка, обаче, да прокараме рязко разграничение между прозата и поезията в Библията. По-голямата част от повествованието на Стария Завет е литературно оформено. Съответно, прозата в Стария Завет наподобява онова, което наричаме литературно повествование и не е чудно, че тя се поддава на литературен анализ.
Литературният анализ прилага категориите и методите на съвременната литературна теория за да разкрие конвенциите на еврейската литература. Alter (1983, 113–17) установява, че
всяка култура, дори всяка епоха в определена култура, развива свои специфични и понякога заплетени кодове на разказване на историите си, обхващащи всичко: от повествователната гледна точка, процедурите на описание и управлението на диалога до хронологичната подредба и организацията на сюжета.
Литературният подход изследва и разкрива конвенциите на библейската литература за да разбере посланито, което тя изразява посредством тях. В следващите няколко страници ще очертаем основите на литературния подход към еврейската проза. Изучаването му трябва да се допълни и с онези по-подробни изследвания, посочени в библиографията.
Жанр. Понятието за жанр се отнася както за прозата, така и за поезията, но ние отложихме обсъждането му за тук. Жанрът е от изключителна важност, защото идентифицирането на жанра на даден текст определя избора на читателска стратегия (вж. Osborne 1991 и Longman 1997 за херменевтични изследвания, които отдават сериозно внимание на въпроса за жанра).
Изследването на жанра показва, че има множество различни типа литература. Авторите избират средство, чрез което да отправят посланията си към читателя, и изборът им на определен жанр сигнализира на читателя как да възприеме посланието. Например, когато текстът започва с „Имало едно време …”, авторът преднамерено праща сигнал на читателя чрез ползването на традиционна формула. Образованите читатели и децата се досещат, че им предстои да прочетат или чуят история, която не е исторически коректно описание, а е вълшебна приказка.
Библията, обаче, е древен текст, отдалечен от нас не само по време, но и по култура. Жанрът е една от конвенциите, които, както пояснява Alter, е културално обвързана. Трябва да изследваме всяка библейска книга за да определим жанра й и конкретните сигнали, ориентиращи правилната й интерпретация. Тук накратко ще проследим основните моменти на жанровото изследване касаещо тълкуването на Стария Завет (вж. Longman 1987, 76–83; 1988, 19–36 за по-подробен преглед).
Що е жанр? Жанрът обединява група текстове, носещи една или повече общи характеристики помежду си. Тези текстове могат да си приличат по съдържание, структура, фразеология, стил, тон.
Когато авторът пише текста си, той пише в литературен контекст. Тоест, той не сътворява литературна творба, която да е напълно нова и несврързана с нещо казано преди. Авторът пише в определена традиция, която може и да разшири, но не и да заличи. Например, колкото и да са различни една от друга множеството биографии, всички те си приличат по предмета си – живота на определена личност. Кратките разкази могат да имат различен предмет, но ги обединява относителната им дължина и измисленост.
Въпреки всики утночнения, все пак, трябва да признаем, че жанрът е флуидна категория (Longman 1985). Тази флуидност се проявява на две равнища. На първо място, един текст може да спада към различни жанрове на еднакво равнище на абстракция. Псалм 20, например, може да се включи едновременно в категорията на царствените песни и в тази на химните. Повествованието за Михая (3 Цар. 22; 2 Лет. 18) е едвновременно царска автобиография, военен доклад и поучителен разказ за изпълненено пророчество.
На второ място, жанровете са флуидни поради това, че функционират на различни равнища на абстракция спрямо текста. Тъй като жанровете се определят от общите черти, съществуват различни жанрови равнища в зависимост от броя прилики с други текстове. Една широка жанрова категория ще включва множество различни текстове, споделящи малко характеристики помежду си. Една тясна жанрова категория ще съдържа малко текстове с множество общи характеристики помежду им.
Псалм 98 е добра июстрация на тези положения. Той спада към жанра на „еврейската поезия” по силата на наличните в него паралелизъм, стегнатост и образност. На едно друго равнище той принадлежи към по-тясната категория на „химна” поради характеризиращият го тон на безгранична радост. На едно още по-тясно равнище, той е „химн на божия войн”, понеже за него е характерна възхвалата на Божията спасителна помощ във военна ситуация.
Значимостта на жанра за интерпретацията. Жанровото изследване носи множество важни предимства за интерпретацията (Longman 1985). Две от тях са най-значими: жанрът като ориентир при избора на читателска стратегия и жанрът като втори литературен контекст.
Съзнателно или несъзнателно, жанровата идентификация задава посоката и границите на читателските очаквания. Всъщност, тя дава началния тласък на цялостната читателска стратегия. Да разгледаме втората строфа от Псалм 1:
Не е така с нечестивите!
Те са като плявата,
която вятърът отвява.
Затова, нечестивите няма да устоят в съда,
Нито грешните в събора на праведните.
По различни причини, ние незабавно разпознаваме тези редове като поезия. И очакваме да има повторения и образни сравнения.
В друг пасаж четем: „В дванадесетата година на юдовия цар Ахаз, се възцари в Самария над Израиля Осия, син на Ила, и царува девет години.” (4 Царе 17:1). Този път, непосредственото ни впечатление е, че пасажът представлява историческо повествование; ние веднага разпознаваме, че авторът има за цел да съобщи историческа или хронологична информация.
Можем да имаме същото непосредствено впечатление от следните думи на Исус: „Двама души възлязоха в храма да се помолят, единият фарисей, а другият бирник” (Лука 18:10). Тези думи, обаче, се предшестват от „[Исус] каза и тая притча”. Тук имаме изричен жанров сигнал, който задава различна читателска стратегия от онази, която прилагаме към пасажа от 4 Царе 17. Исусовият разказ е измислен. И по-точно, това е дидактична измислица – тя цели да представи поука на слушателя или читателя.
Второто главно предимство, което ни дава жанровото изследване е придобиването на вторичен литературен контекст. Този момент е обобщен от Фрай (Frye 1957, 247–48):
Целта на жанровия критицизъм е не толкова да подреди, колкото да изясни … традициите и сродствата, извеждайки по този начин голям брой литературни взаимовръзки, които иначе не биха били забелязани поради липсата на контекст, в който да се впишат.
С други думи, самата практика на съпоставително изучаване на сродни текстове води до осветляването на всеки индивидуален текст. Този резултат е особено полезен за индивидуални текстове, които сами по себе си са трудни за разбиране, но които могат да бъдат прояснени чрез сравняването им с по-разбираеми примери от същия жанр.
От досега казаното стана ясно, колко е важно да разпознаем жанра на даден текст, когато тръгнем да го интерпретираме. Задавайки читателска стратегия и елиминирайки погрешните очаквания и оценъчни критерии, жанровата класификация служи за предверие към смисъла на текста.
Динамика на повествованието. Ограниченото място тук не ни позволява подробно да разгледаме динамиката на библейското повествование, но това кратко въведение може да се допълни с редица съвременни изследвания (Alter; Longman; Berlin; Sternberg; Trible). Тук ще засегнем само няколко подбрани теми, които са ценни с това, че разкриват отчетливи културни конвенции, даващи ориентир за читателската стратегия.
Разказвачът и гледната точка. Обсъждането на ролята на разказвача в повествованието е тясно свързано с въпроса за гледната точка. Разказвачът играе ключова роля в оформянето на читателското впечатление за съответния пасаж. Разказвачът постига това по разнообразни начини: от споделянето или премълчаването на определена информация до даването на изричнен коментар.
Повествованията могат да се разделят на такива в първо и такива в трето лице. В първия вид разказвачът обикновено е персонаж от разказваната история и в резултат на това представя една ограничена гледна точка. Повествованието в трето лице се отнася до всички персонажи без(раз)лично; и в тази форма разказвачът може да заеме позицията на всезанаещ и вездесъщ. Повечето повествования в Библията са в трето лице и са от позицията на всезнанещ разказвач (като изключения тук могат да се посочат, например, част от Ездра-Неемия, „автобиографията” на Кохелет в книга Еклесиаст, и пасажите от „ние” позиция в Деяния). Rhoads & Michie (1982, 36) описват по следния начин повествователната гледна точка в евангелието от Марк:
Разказвачът не участва в събитията от разказваната история; говори в трето лице; не е ограничен от време и пространство при разказването на историята; представлява едно подразбиращо се невидимо присъствие във всяка сцена, способен е да бъде навсякъде за да засвидетелства случаващото се; демонстрира всезнание, изявявайки мислите, чувствата и усещанията на много от участниците; често прекъсва линията на представяното действие за да даде на читателя директни пояснения относно даден обичай, значението на чужда дума, или поуката от случилото се; и разказва историята от една всеобхватна идеологическа перспектива.
Това обобщение важи за по-голямата част от библейското повествование. Гласът на разказвача често е аторитетен водач в разказваната история, осигуряващ гледна точка. Разказвачът насочва читателя как да възприема героите и събитията от повествованието.
Посочвано е, че читателите реагират на всезнаещия разказвач с несъзнателно подчинение. Rhoads & Michie отбелязват: „Когато разказвачът е всезнаещ и невидим, читателите са склонни да не забеляват неговите предубеждения, ценности и мироглед” (1982, 39). Изборът на такова мощно убеждаващо средство съответства на намерението на Библията да отправя авторитетни послания.
Сюжет и персонаж. Сюжетът и персонажът са тясно свързани и могат да бъдат разграничени само за целите на анализа. Хенри Джеймс (цитиран от Chatman 1978, 112–13) съотнася тези два елемента, питайки: „Какво е персонаж, ако не причинител на случка? Какво е случка, ако не илюстрация на персонаж?”
Описанията на сюжетната динамика, давани от литературните критици, се различават в детайлите си. Първото и най-основното е на Аристотел: той описва сюжетът като състоящ се от начало, среда и край. Brooks (1984, 5) определя сюжета по следния лесен за разбиране начин: „Сюжетът е принципът на взаимосвързаност и целесъобразност, без който не можем да обединим отделните елементи – случки, епизоди, действия – в едно цялостно повествование.” Poythress (вж. Longman 1987, 92) представя един по-усложнен анализ на повествованието, който може да се представи графично по следния начин:
Фигура 1: Анализ на повествованието
По правило сюжетът се разгръща чрез конфликт. Конфликтът поражда нуждата да бъде разрешен. Началото на разказа, с въвеждането на конфликта, ни води през средата към края, когато конфликтът бива разрешен.
При изучаването на Стария Завет полезна първа стъпка е да се направи елементарен сюжетен анализ. Този анализ ще осигури рамка за предстоящата интерпретация.
Както беше споменато по-горе, персонажите са същината на сюжета. Но някои читатели на Библията не биха се съгласили с това твърдение. Нима трябва да възприемаме Давид, Соломон, Ездра, Естер, Йона – дори Исус – просто като литературни персонажи? Няма ли подобен подход да приравни бибелйските герои с Крал Артур, Били Бъд, Феликс Холт, или Капитан Ахаб и така да ги сведе до измислени същества?
Да се анализира Давид като литературен персонаж в определен текст, все пак не е същото като това, да се отрича, че той е бил исторически цар или че събитията, описани в книгите на Царете са действителни. Трябва да признаем, че разполагаме само с откъслечни описания на живота на Давид и че в този смисъл ще ни е от полза внимателното разглеждане на начина, по който Давид е представен в текста. С други думи, трябва да осъзнаем, че тези описания са оформени; че Библията ни дава подбрани, подчертани и интерпретирани описания на историчеки събития.
Заключение. Старозаветните повествования в проза са многофункционални. Повечето то тях целят да предадат исторически акуратна информация, като същевременно водят читателя към по-дълбоко богословско разбиране на Бога и отношенията му с неговия народ. Разказите, в голямата си част, са изкусно сътворени литературни произведения. Съществуват различия между, да кажем, Йосифовото повествование и Левит по отношение на литературното намерение и сложност, но в повечето места можем да разпознаем самосъзнателност не само в онова, което е казано, но и в начина, по който е казано. Литературният анализ, макар да е само част от цялостния анализ, оказва незаменима помощ при разкриването на вложените от автора смисли в дадена книга или пасаж от Писанието.
_____________
Библиография
R. Alter, The Art of Biblical Narrative (Basic Books, 1981); idem, “A Response to Critics,” JSOT 27 (1983): 113–17; idem, The Art of Biblical Poetry (Basic Books, 1985); A. Berlin, Poetics and Interpretation of Biblical Narrative (Sheffield: Almond, 1983); idem, The Dynamics of Biblical Parallelism (Indiana University Press, 1985); P. Brooks, Reading for the Plot: Design and Intention in Narrative (Vintage Books, 1984); G. B. Caird, The Language and Imagery of the Bible (Westminster, 1980); S. Chatman, Story and Discourse (Cornell University Press, 1978); N. Frye, Anatomy of Criticism (Princeton University Press, 1957); idem, The Great Code (London: Ark, 1982); S. A. Geller, Parallelism in Early Biblical Poetry (HSM 20; Missoula: Scholars, 1979); J. Kugel, The Idea of Biblical Poetry (Yale University Press, 1981); T. Longman III, “A Critique of Two Recent Metrical Systems,” Bib 63 (1982): 230–54; idem, “Form Criticism, Recent Developments in Genre Theory and the Evangelical,” WTJ 47 (1985): 46–67; idem, Literary Approaches to Biblical Interpretation (FCI 3; Zondervan, 1987); idem, How to Read the Psalms (InterVarsity, 1988); idem, “Storytellers and Poets in the Bible: Can Literary Artifice Be True?” in Inerrancy and Hermeneutics, ed. H. M. Conn (Baker, 1988), 137–49; idem, Reading the Bible with Heart and Mind (NavPress, 1997); idem, “Literary Approaches to Old Testament Studies,” in The Faces of Old Testament Studies (Baker, 1999), 97–115; T. Longman III and L. Ryken, eds., A Complete Literary Guide to the Bible (Zondervan, 1993); R. Lowth, Lectures on the Sacred Poetry of the Hebrews (1778; repr. London: T. Tegg and Son, 1835); M. Minor, Literary-Critical Approaches to the Bible: An Annotated Bibliography (Locust Hill, 1992); M. O’Connor, Hebrew Verse Structure (Eisenbrauns, 1980); G. R. Osborne, The Hermeneutical Spiral: A Comprehensive Introduction to Biblical Interpretation (Inter-Varsity, 1991); M. H. Pope, Song of Songs (AB 7C; Doubleday, 1977); M. A. Powell, What Is Narrative Criticism? (Fortress, 1990); D. Rhoads and D. Michie, Mark as Story: The Introduction to the Narrative as Gospel (Fortress, 1982); L. Ryken, How to Read the Bible as Literature (Zondervan, 1984); L. Ryken, J. Wilhoit, and T. Longman III, eds., The Dictionary of Biblical Imagery (InterVarsity, 1998); M. Sternberg, The Poetics of Biblical Narrative (Indiana University Press, 1985); D. Stuart, Studies in Early Hebrew Meter (Missoula: Scholars, 1976); P. Trible, Rhetorical Criticism: Context, Method, and the Book of Jonah (Fortress, 1994); K. J. Vanhoozer, Is There a Meaning in This Text? The Bible, the Reader, and the Morality of Literary Knowledge (Zondervan, 1998); W. G. E. Watson, Classical Hebrew Poetry (JSOTS 26; Sheffield: JSOT, 1984).
