Bruce J. Malina
Колективизмът в средиземноморската култура, част 2
__________________________________
Погрешни читатателски перспективи
Повечето съвременни читатели изобщо не си представят Исус като колективист. Та нали, ако въобще някой е бил точно като нас по отношение на индивидуалистичните черти, това трябва да е бил Исус. И действително – в колективистичните общества се срещали хора, които имали индивидуалистични черти. Можем да наречем такива хора псевдоиндивидуалисти. Колективистичните общества са силно йерархични, с големи разлики в социалния статус и строга социална стратификация („остани си в достегашния статус”; 1 Кор. 7:25). И все пак в тези общества могат да се явят случаи на подобно на индивидуализъм поведение в иначе колективистични ситуации. Такива случаи са възможни в пределните точки на социалната йерархия: крайно богатите и крайно потиснатите. Например членовете на елита от иначе колективистични общества често проявяват квази-индивидуалистично поведение, мотивирани от удоволствие, лични нужди или желание за превъзходство. Хари Триандис споменава Латинска Америка като съвременен пример (Triandis 1990: 82). Елитите там се отдават на всякакви видове показно потребление, карнавали, търговия, луксозни стоки и пр. Картината е доста близка до тази в античен Рим (или антична Палестина). В Рим квази-индивидуализмът се появява сред градския елит, който ясно се разграничава от колективистите преобладаващи в обществото.
В другата крайност – най-ниските слоеве на йерархично стратифицираните общества – намираме хора, които са изпаднали от обичайния си социален статус: просяци, проститутки, обезнаследени синове, несемейни вдовици, сираци и деца, чиито семейства не могат да ги изхранват и които са изоставени на улиците да се оправят сами, това са очевидните примери. Тези най-ниски равнища на обществото, често наричани „най-маргинализираните”, са индивиди, които са отстранени от затворените групи, гарантиращи оцеляване в колективистичните култури.
Просяците, сираците, проститутките и пр. са могли и да не се придържат напълно към нормите на обществото, но никой в това общество, дори и просяците и проститутките, не са живели извън социалните норми, предписани за съответните им позиции. Поведението им приемало разпознаваеми форми. Така, ключовият факт за тези индивиди е, че те са изолирани от групите и оставени да се грижат сами за себе си.
Следователно, важно е да осъзнаем, че индивидуалистичното поведение на тези хора не идва от индивидуалния им избор или инкултурация. То е принудителна реакция на тежките им житейски обстоятелства. Резултатът е, че те не са модерни индивиди с „ясно определено самовъзприятие”. Вместо това, те са колективисти, живеещи на дъното на йерархията и преживяващи ситуацията на изолация и маргинализация.
Да обобщим дотук: въпреки че средиземноморските общества в античността са били изцяло колективистични по същност, все пак там съществували и два типа квази-индивидуалистични поведения. От една страна, нарцистичното и хедонистично поведение на градския елит, и от друга, принудително изолираното поведение на тези с най-нисък статус, „маргинализираните” и унизените. Първото било породено от привилегии и избор, второто от изолация и отчаяние. Важно е да се има предвид, че тези два типа привидно индивидуалистично поведение са споменати в преданията за Исус.
_________________________________
Четене от колективистична перспектива
Като пример за четене от колективистична перспектива избрах пасажа Деяния 16:11–40. Какво би видял колективистичният човек, четейки сценария в този пасаж? По литературната си структура книга Деяния на апостолите се развива според двете заръки на възкръсналия Исус. Първата заръка е към апостолите, изпраща ги да оповестят благовестието в Юдея, Самария и крайбрежните израелтянски градове (края на земята; Деян. 1:7–9). Втората заръка е към Павел (Деян. 13:1). От този момент насетне Деяния разказва за дейността на Павел сред израелтянските малцинствени поселения в северноизточното Средизменоморие (Деян. 13:1– 28:31). Разказът за пътуванията на Павел започва със средиземноморската му експедиция в Деяния 13:1–16:5. Следва беломорската експедиция (Деян. 16:6–21:26). Точно тук попада пасажът Деяния 16:1–40, започващ с обобщение за средиземноморската експедиция (Деян. 16:1–5) и продължаващ с първите събития от беломорските пътувания (в Троада [Деян. 16:6–10]; във Филипи [Деян. 16:11–40]).
Встъпителният сценарий (Деяния 16:11–12) описва пътуванията на Павел и Сила от Троада до Филипи. Общоприета истина сред колективистите е, че да се назове град означава да се назоват всички хора съставящи този град, градските обитатели. Пътуването за колективистичните хора е придвижване през различни общности. До този момент на разказа Павел и спътниците му пътуват сред Исусови групи, живеещи в района, за да поръчат „на верните да пазят заповедите, отредени от апостолите и презвитерите в Иерусалим” (Деян. 16:4).
Откъсът в Деяния 16:11–40 съдържа пет различни доклада или епизода: едно продължение на разказа за пътуването и срещата с Лидия (16:11–15); прогонването на духа от слугинята, поредното чудно дело на Павел (16:16–18); усложненията за Павел и спътниците му вследствие на този екзорсизъм (16:19–24); освобождаването им от тъмницата чрез земетресение (16:25–34); и реакцията на градските служители от Филипи спрямо жалбата на Павел относно несправедливото отношение към него и спътниците му (16:35–40). Споменаването на Лидия в началото и края на пасажа формира рамката на включването му.
_______
Епизод 1
Павел и спътниците му стигат до острова населен от самотраките в североизточното беломорие, след това продължават до пристанището ползвано от филипийците: Неапол. Накрая пристигат сред филипийците и изчакват няколко дни до настъпването на Съботата, когато израелтяните – публиката, на която идва да проповядва Павел – се събират за молитва. И както е отбелязано в този първи от общо петте епизода в пасажа, те отиват извън града при една река (най-вероятно близкото поточе, наречено Кринид) в Съботата. Тук те очакват да намерят място за молитва (не синагога, но място, където израилтяните се събирали за групова молитва). Близката наличност на вода за ритуалните очиствания съдейства за достоверността на това споменаване (вж. също Йосиф Флавий, Юдейски древности 14.20.23). И действително, местните израелтянски жени – тези, които най-много се нуждаят от измиване (вж. Левит 15:19 –23) – вече са се събрали там.
Предвид на строгото разделение на половете в античните средиземноморски култури, особено на публичните места, как така Павел и спътниците му са могли да говорят на събралите се жени (ср. Йоан 4:27)? Първичното разбиране и интерпретация на пространството зависят в определена степен от функцията, която то изпълнява. Като цяло, „публичното” пространство, каквото например е речният бряг, е било мъжко. Все пак някои места можели да се използват и от мъже и от жени, но един от половете обикновено имал контрола върху определеното пространство по всяко време. Ако се използва за измивания, пространството може да бъде под женски контрол. Ако се използва от учител, жените могат да се съберат там, защото там учителят седи и за определеното време държи контрола в това пространство.
Сред израелтянската публика на Павел има една жена на име Лидия, наречена „почитаща Бога” (гр: sebomenos ton theon; Деян. 13:50; 16:14; 17:4, 17; 18:7, 13; 19:27), израз съответстващ на специалното название „богобоязлив” или „боящ се от Бога” (гр: phoboumenos ton theon; Деяния 10:2, 22, 25; 13:16, 26). Септуагинтата рутинно ползва последната фраза, когато става дума за членовете на Израелевия Дом. Иманият предвид Бог, разбира се, е Богът на Израел, което показва, че това обозначение може да включва и онези асимилирани от други култури израелтяни, които изоставят обрязването и/или спазването на Тората в нейната цялост. Лидия и семейството й не са изцяло спазващи Тората израелтяни. Те били „гърци”, тоест израелтяни асимилирани от гръцките обичаи и език.
Родното място на Лидия – Тиатира – било в Мала Азия, близо до река Ликус по пътя между Пергам и Сардис. Градът бил известен с пурпурните си тъкани – луксозна стока в античния свят. Оттук можем да предположим, че Лидия ръководела занаят, който обслужвал елитите. Все пак, понеже в пурпурното оцветяване била използвана животинска урина, Лидия и работниците й вероятно са живели извън града по очевидни причини.
В Деяния 16:15 научаваме за пръв път, че част от нововъведенията, оповестени от Павел, включвали обреда кръщение. Фактът, че всички домашни на Лидия приемат кръщението, е типичен за колективистичните общества (вж. Ис.Нав. 24:14–15 и Деян. 16:33). Всеки действа с оглед на общото благо. Индивидуалните избори и предпочитания просто не са на дневен ред. След кръщението Лидия проявява неформалното отношение на реципрочност, също типично за средизменоморските общества. Тя кани Павел и спътниците му да живеят в къщата й; изразява поканата си по начин, който увеличава честта й: „Ако сте ме признали за вярна Господу …” Думата „придумвам” точно описва близкоизточния обичай на интензивно повтаряне на предложение, което се очаква уговаряният да откаже отначало и да склони едва след следващите предложения (ср. Бит. 19:3; 1 Цар. 28:23; 4 Цар. 2:17).
_______
Епизод 2
Вторият епизод, свързан с това място за молитва (Деян. 16:16–18), е прогонването на „предсказателния дух” от слугинята, когато се изявява ролята на Павел като свят мъж. Това е единственото описание на христов служител, извършващ екзорсизъм, в Новия Завет. Това може да е елемент въведен в повествованието от автора на Лука–Деяния като паралел на Исусовото служение (вж. Лука 4:33–34; 8:28–35). Чрез момичето-слугиня света на духовете официално свидетелства, че тези мъже слугуват на Всевишния Бог и „възвестяват път за спасение”. Това, че момичето се провиква, показва, че то се намира в алтернативно състояние на съзнанието (вж. Pilch 2004: 111).
Назоваването на Бога като „Всевишния” е типичен за Лука–Деяния начин да се назовавава Бога на Израел (Лука 1:32, 35, 76; 6:35; 8:28; Деян. 7:48, а също и много често в юдаистките писания като 2 Ездра и Сирах; макар че това название има и по-широка елинистична употреба). Павел и Сила са наречени роби на Всевишния Бог.
Робите са хора, които са лишени от свобода на избор и действие с оглед на ползата на своя господар, в случая Богът на Израел. Тъй като в този случай авторът на Лука–Деяния не използва определителен член за „път”, за разлика от другите случаи (вж. Лука 9:57; 18:35; 19:36; 20:21; 24:32), вероятно това е преднамерено изпускане, което позволява на Павел да заключи, че момичето е обладано от лъжовен дух, а не от такъв, идващ от Бога на Израел. Оттук и прогонването на този дух. Проблемът за Павел идва от това, че господарите на момичето (които най-вероятно са съпружеска двойка) имали финансова облага от нейните предсказания (16:16).
________
Епизод 3
Третият епизод (Деян. 16:19–24) описва последствията от Павловата постъпка. Въпреки че предсказателните способности на момичето донасяли печалба за нейните господари, античният свят осмива подобен начин за печалба и го разпознава като шарлатанство (вж. Апулей, Метаморфози 8.26–30). Все пак Павел успява да ядоса господарите й, които веднага търсят възмездие. Те разпореждат Павел и спътниците му да бъдат заловени и отведени пред началниците (archontas или duoviri на Филипи), обвинявайки тези юдеи в това, че смущават града като „проповядват обичаи, каквито ние, като римляни, не бива нито да приемаме, нито да изпълняваме” (16:21). Обвинението е явно фалшиво (каквито преди това са били и тези срещу Исус; вж. Лука 23:1–16). От друга страна, доколкото Павел и спътниците му са проповядвали само на местните израелтяни и са им говорили за предназначеното само за техния народ слово на Израевлевия Бог, твърде възможно е обладаното от дух момиче да е било слугиня от израелтянски произход. Все пак споменаването на „Всевишния Бог” сочи, че тя познава израелтянските практики. Но господарите й не били израелтяни, иначе не биха рискували положението си с подобни обвинения. Освен това, израелтянската политическа религия е била разрешена в империята.
В някои от писмата си Павел напомня за случая, когато е бил несправедливо наказан във Филипи (1 Сол. 1:1; Фил. 1:30; 2 Кор. 11:25). Разбира се, възниква очевидният въпрос: Защо в този случай Павел не използва римското си гражданство, както прави по-късно в Деяния 22:25? След унижението на боя с тояги пътуващото трио е затворено във вътрешна тъмнична килия със завързани крайници.
_______
Епизод 4
Четвъртият епизод (Деян. 16:25–34) започва с това, как арестуваните спътници изпълняват хвалебствени химни на Бога и са слушани от останалата затворническа аудитория посред нощ, точно както патриархът Йосиф, когато е окован в тъмницата на Фараона, „пееше хвалебна песен … и се радваше с ликуващ глас, славейки … Бога” (Завет на Йосиф 8:5). Тогава става земетресение, което позволява на затворниците да избягат.
В средиземноморския свят от първи век се считало, че земетресенията били предизвикани от небесни сили, често божествени (вж. Деян. 4:31). В съответствие с този възглед авторът на Лука–Деяния обяснява земните трусове като знаци за божествена намеса, както учи и израелтянската традиция (вж. Деян. 4:31; Изх. 19:18; Съд. 5:4; 3 Цар. 19:11; Мат. 27:51, 54). Бог спасява верните си служители. Впечатлен от тези събития и от начина, по който те са интерпретирани от Павел, колективистичният тъмничар и семейството му стават вярващи в Бога на Израел (16:34).
По отношение на тези контексти, в които цели домакинства били покръствани, някои читатели се питат дали и малките деца преминавали този обред. От една страна изглежда, че кръстените хора е трябвало да са способни да чуят и разберат наставленията на Павел. От друга страна, в колективистичните общества малките деца не са били считани за отделни индивиди и пълноправни членове, а като прилежащи към родителите и към цялата колективистична група – оттук кръщението на възрастните членове на семейството важало и за прилежащите им деца; тоест, кръщението на възрастните било и кръщение на децата. Също като Лидия, тъмничарят се отблагодарява на своите благодетели като ги приема в дома си.
_______
Епизод 5
Този пети и финален епизод (Деян. 16:35–40) показва как филипийските началници реагират на павловите опклаквания относно несправдливото затваряне на него и спътниците му. Редът на повествованието подзказва, че впечатлени от земетрсението и свързвайки го с точно тези мъже, началниците решават да изпратят служители, които да заповядат на тъмничаря да пусне групата на Павел.
Но Павел настоява началниците да се явят лично и да ги освободят. Той ги уведомява, че заедно със Сила („ни”; 16:37) те са римски граждани, които са били напълно опозорени чрез публичния бой с тояги без съдебно дело, което да изследва обвиненията срещу тях. Твърдението на Павел, че е римски гражданин (споменато тук и в Деян. 22:28, но никъде в автентичните павлови писма) е или предположение на автора на Лука–Деяния (изхождащо от информацията, че Павел е роден в Тарс) или измама на Павел. Почтено е да излъжеш хората, които не са членове на групата ти, но да бъдеш излъган е предизвикателство към честта.
Във всеки случай, Павел засрамва началниците, като ги кара публично да се извинят. В същото време обаче началниците ги молят да напуснат града. Павел и Сила се отправят към дома на Лидия (Деян. 16:15), окуражават събралите се там братя и продължават пътя си. Самоличността на „братята” е загадъчна за изследователите. Дотук начуаваме само, че Лидия и домашните й се присъединяват към последователите на Исус. Все пак, тъй като в тази култура мъжете са значимите индивиди, макар Павел да отива в дома на Лидия, културният обичай изисква да бъдат споменати само мъжете, както правят авторът на Деяния и описаният от него Павел.
Сагата на Павел и Сила продължава. След заминаването си от Филипи дуото се насочва на запад към Солун. От този град враждебно настроените юдеи ги принуждават да избягат в Берия, където се повтаря същата сцена. Павел изоставя колективистичните си спътници, поемайки на юг към атинските израелтяни.
______________
Библиография:
Augsburger, David W. (1986) Pastoral Counseling Across Cultures, Philadelphia: Westminster Press.
Duby, Georges (1988) “The Emergence of the Individual,” in Georges Duby (ed.) A History of Private Life: II. Revelations of the Medieval World, trans. Arthur Goldhammer, Cambridge, MA: Belknap Press, pp. 507–630.
Geertz, C. (1976) “‘From the Native’s Point of View’: On the Nature of Anthropological Understanding,” in Keith H. Basso and Henry A. Selby (eds) Meaning and Anthropology, Albuquerque, NM: University of New Mexico Press, pp. 221–37.
Malina, Bruce J. (2001) The New Testament World: Insights from Cultural Anthropology, 3rd edn, Louisville, KY: Westminster John Knox, pp. 62–8.
Malina, Bruce J. (2007) “Who Are We? Who Are They? Who Am I? Who are You (Sing.)?: Explaining Identity, Social and Individual,” Annali di storia dell’esegesi, 24, no. 1: 103–9.
Pilch, John J., (2004) Visions and Healings in the Acts of the Apostles: How the Early Believers Experienced God, Collegeville, MN: Liturgical Press.
Triandis, Harry C. (1990) “Cross-Cultural Studies in Individualism and Collectivism,” in R. A. Diensbier and J. J. Berman (eds) Nebraska Symposium on Motivation 1989, Lincoln, NE: University of Nebraska Press, pp. 41–133.
Veyne, Paul (1989) “‘Humanitas’: Romani e no[i],” in Andrea Giardina (ed.) L’uomo Romano, Bari: Laterza, pp. 385–415. English translation: “‘Humanitas’: Romans and Non-Romans,” in Andrea Giardina (ed.) The Romans, trans. Lydia G. Cochrane, Chicago: University of Chicago Press, 1993, pp. 342–69.
