P. G. Kirkpatrick
1988
Чрез литературния си анализ на Петокнижието Велхаузен (Julius Wellhausen, 1844 – 1918) представя своята документална хипотеза (нем. Urkundenhypothese, англ. Documentary Hypothesis), която формира основата на съвременните критически подходи спрямо библейските текстове: анализ на формата и анализ на история на преданията.
Изводите на Велхаузен относно формирането на Петокнижието най-напред са отразени в серия от статии, публикувани през 1876 и 1877 г. Прилагайки техники от литературната критика, Велхаузен стига до заключението, че Петокнижието се състои от четири различни източника, които могат да бъдат разграничени един от друг. Чрез съществуването на тези четири източника, обозначени чрез сиглите J, E, D и P (Jahwist, Elohist, Deuteronomium, Priesterschrift), можели да бъдат обяснени различните проблеми на текста, като например противоречията в повествователните и законодателни материали, стиловото разнообразие и множествените описания за едно и също събитие.
Все пак уникалният принос на Велхаузен е неговата История на Израел I, където той използва тези методи на литературната критика за да реконструира историята на Израел. В книгата си той твърди, че Петокнижието съдържа три слоя отнасящи се до законодателството и три слоя отнасящи се до преданието; и че проблемът на историка е да се открие техния истински хронологичен ред. Тези слоеве на законодателство и предание свидетелстват за пет въпроса, включени в богослужебния и култов живот – мястото на поклонение, жертвоприносът, свещените празници, свещениците и левитите, издържането на духовенството. По отношение на всеки от тези пет въпроса може да бъде показано, че всеки един от източниците предава специфичен облик, съответстващ на различен период от историята на Израел. Тези пет въпроса показват една историческа прогресия, отразена в самите източници, които поради това могат да бъдат поставени в хронологичен ред.
Взимайки като изходна точна книга Второзаконие (лат. Deuteronomium), Велхаузен твърди въз основа на 3 Царе 22–23, че реформата на Йосия била първата, въвела регулации, чрез които да се обяви легитимността и единствеността на светилището в Йерусалим за сметка на всички други. Оттук се заключава, че Второзаконие е писано през седми век. Сравнявайки ги с D, според него документите J и Е отразяват религиозните и култови нагласи, които съществували преди пред-освобожденското пророческо движение от средата на осми век. Законодателството във Вторизаконие било формулирано предимно като резултат от това пророческо движение. Като сравнява материала, съдържащ се в P (Изх. 25–31; 35–40; Левит; Чис. 1.1–10.10), с този от D, Велхаузен, съгласявайки се по тази точка с Граф (Graf), стига до извода, че P е по-късен от D и трябва да бъде считан за рамката, която дава на Петокнижието неговата окончателна форма по времето на реформите на Ездра и Неемия.
Самите документи били комбинирани от различни редактори през различни периоди от историята на Израел. J и E били комбинирани по времето на Йосиановата реформа и по-късно добавени към D, докато P осигурило окончателната рамка, в която J, E и D били наместени, по някое време през пети век.
Всеки документ издава специфично влияние, което било резултат от специфичната Tendenz на съответния автор; и следователно може да бъде използван като доказателство за историята на периода на съставянето си. Това прави крайно трудно, ако не и невъзможно, разграничаването между история на периода, който източникът претендира да описва, и представата на съответния автор за тази история. Въпреки това, Велхаузен допуска, че стига да се изяснят историческите детайли около индивидуалната авторова Tendenz, фрагментарната информация останала в документа може да бъде използвана като историческо доказателство за периода, който изтоникът описва. По този начин Велхаузен приема, че поне в някои случаи произходът на документите не е по необходимост идентичен с произхода на съдържанието им. Накратко, това са изводите, които получават широк прием сред академичните библейски изследователи.
Макар Велхаузен да приема, че различните източници на Петокнижието най-напред са били написани от различни автори и след това са били комбинирани от различни редактори, той предполага, че поне някои части от материала в J отразяват много по-ранен период, отколкото онзи на съставянето си. От една страна той твърди:
Не достигаме до историческа информация за патриарсите, а само за времето, когато сред израелския народ възникват преданията за тях; това време устойчиво се проецира с вътрешните си и външни черти върху още по-отдавнашната древност и се отразява там като величествен мираж.
Той също приема, че колкото и източниците да издават по-късната си епоха, някои от тях дължат произхода си на много по-ранен период от историята на Израел. Устното разпространение на тези предания изиграло своята роля, но историята на това разпространяване означавала, че първоначалното предание било безвъзвратно изменено:
Колкото по-дълго едно предание е разпространявано устното сред народа, толкова повече корените му се губят под школите, изникващи от него.
От тези изказвания става ясно, че като цяло Велхаузен няма голямо доверие в историческата надежност на устно разпространявания материал. Обсъждайки преданията, съдържащи се в корпуса J в книга Битие, той заключава, че някои от преданията имат пред-литературна история:
От устата на народа излизат само отдалечени повествования, които могат да имат или да нямат връзка помежду си; вплитането им в едно взаимосвързано цяло е работа на поетическия или литературния майстор.
При все че Велхаузен признава съществуването на ‘устен фолклор’, той полага големи усилия да отрече наличето на негови разпознаваеми остатъци в книга Битие. Местата, където той обсъжда идеите за устен фолклор или за устна традиция, са свързани все с източника P, който обаче не съдържа разпознаваеми следи от устно предание. Степента на наличие на устно предание е ограничена до спекулаци за числата:
Устният фолклор може да съдържа кръгли числа, като наприемер дванадесетте сина и седемдесетте души от семейството на Яков, дванадесетте кладенци и седемдесетте палмови дървета в Ехин …; но една хронологична система, цял списък от точни и значими числа, подробни каталози с лични имена, без никое от тях да има собствена значимост, дати и мерки, като онези в разказа за потопа в свещеническия код (документа P), предполагат наличие на писмена форма още при възникването им, да не говорим за разпространението им.
Фактът, че много от съдържащите се в корпуса J разкази възникват в различни места, може да се види от това, ‘колко малко те са свързани в едно цяло’. И все пак, да се търси нещо зад единството наложено от автора на J, да се задават въпроси за пред-литературния етап на разказите, не би дало никакви резултати. Техниките на фолклорното съчиняване и разпространяване не биха били от полза за екзегета. Един пред-литературен етап, ако е имало такъв, е бил след това твърде изменен от писменото слово:
Дори и при първия акт на редуциране към писмен текст заработват обезцветяващи влияния, преди още да е посегнато директно на съдържащия се смисъл.
Всяка налична съгласуваност между съответните източници е резултат само на литературна зависимост.
Макар че Велхаузен не прави опит да проследи развитието на израелската легенда, той все пак допуска, че някога са съществували независими предания, които след това са били свързани в едно цяло при писмения етап. Това, което той отказва да приеме, е възможността да се проследи историята на тези предания отпреди събирането и записването им. Според Велхаузен съществуващата между легендите връзка била само вторична:
Както при легендата за началата на нещата, така и при легендата за патриарсите: значимото и оригиналното е индивидуалният елемент в наколкото разказа: връзката между тях е нещо вторично, въведено едва след като разказите са били събрани и редуцирани до писмена форма.
Това обаче не означава, че тези индивидуални легенди възникват в периода, който описват. Тук Велхаузен прави разграничение между легендите за сътворението, тези за произхода, за патриарсите и за Моисей. Периодът на Моисей и Исус Навиев е представен в епически разказ, който без съмнение отразява някакви исторически фактори:
Трябва да се откажем от историческия стандарт в случая с легендата за произхода на човечеството и легендата за патриарсите, но можем да го приложим в определена степен по отношение на епическия период на Моисей и Исус Навиев. Епическото предание съдържа елементи, които не могат да се обяснят с никоя друга хипотеза, освен с тази, че съществуват исторически факти, които стоят зад тях; източникът му е от периода, за който то разказва, докато, от друга страна, патриаршеската легенда няма каквато и да е връзка с времената на патриарсите.
Така става ясно, че извън общата идея, че има такова нещо като устен фолклор и че той вероятно е основата на легендите за патрарсите, Велхаузен не разработва темата за устното съчиняване и разпространение. Той е сигурен, че периодът отразен в патриаршеските повествования е този на израелската монархия. Той също е категоричен при определянето на тези легенди като самостоятелни ранни предания, включени в по-късното повествование от ‘литературен майстор’:
Когато предметът на разказване не е историята, а легенди за предисторични времена, подредбата на материалите идва не от самите материали, а от плана на разказвача.
Не е възможно да се определи предлитературният етап на тези легенди и затова не може да се реконструира историята на техните предлитературни форми. С изключение на някои оскъдни археологически сведения, периодът преди Моисей днес е недостъпен за историка. Във връзка с това, Велхаузен счита фолклора за оказващ поне някакво влияние върху съдържанието на книга Битие. Отделните легенди са били така изменени при записването им, че тяхната устна предистория не е била напълно изгубена. Можем да разпознаем присъствието на устно предание по склонността му към чудеса, ангели, сънища, етимологии и притчи. Велхаузен обаче не посочва защо според него тези елементи са характерни повече за устното предание, отколкото за литературата. Освен това качественото разграничение, което той прави между ерата на патриарсите и тази на Моисей, е спорно и субективно; дължащо се по-скоро на теологически, отколкото на литературни или исторически преценки.
Подобни критики срещу теорията на Велхаузен идват не от консервативните, а от по-радикалните академични изследователи. Тяхното неодобрение е насочено срещу това, че Велхаузен се концентрира върху развитието на писмените етапи на възникването на текста, изключвайки историята на неговото устно съставяне и разпространение.
