Из Новият Завет и Божият народ: Християнските източници и въпросът за Бога, 1992
Н.Т. Райт
Дватa основни въпроса, които поставихме, от своя страна съдържат множество по-детайлни въпроси.
Има такива, които са в рамките на литературното изследване на текстовете. [...]
Друг важен набор въпроси са историческите. (а) Кой беше Исус и беше ли той в някакъв смисъл отговорен за началото на ‘Християнството’? Какви са били целите му, какво се е надявал да постигне, защо е умрял, и защо е възникнала (това, което днес наричаме) църквата? (b) Какъв беше Павел: действителният начинател на ‘Християнството’, изопачител на оригиналното послание, или истинският тълкувател на Исус? Каква е била структурата и съдържанието на системата от вярвания, която го е мотивирала да предприеме такава изключителна мисия? (c) Защо са се появили евангелията в точно тази форма? Как се съотнасят те с Исус и Павел? [...] И други важни и интересни въпроси, като тези относно произхода и богословието на Посланието до Евреите, или на главните неканонични произведения като Дидахе или Евангелието от Тома – които също трябва да се вземат предвид. Тези въпроси са отворени към всеки историк, с каквъвто и да е идеологически или културен произход, който иска да разбере и вземе насериозно реалностите на първи век и изключителния феномен, който ни посреща оттам, а именно възникването на ново и извънредно мощно движение, което някои нарекоха религия, други – секта, а последователите му ‘пътят’. [...]
Третият набор въпроси е този относно християнското богословие. Какво ще рече християнско богословие? По какъв начин то трябва да бъде същото, каквото е било в началото? Тази приемственост възможна ли е; и изобщо мислима ли е? Какво спада към нормативното християнство? Съществува ли достъпен за съвременните хора светоглед, който не противоречи на днешните ни представи за света и който притежава достатъчно голяма степен на приемственост със светогледа на ранните християни? Трябва ли изобщо да търсим авторитетно послание относно това, кое е истинска вяра и живот, и ако да, къде да ги намерим? Как може да бъде представено то в съвременната църква и свят? И сред всичките тези въпроси: Какво трябва да разбираме под думата ‘бог’ или ‘Бог’?
[...]
Все още има много учени, които настояват, че единствената валидна задача на изследователя на Новия Завет е ‘неутралното’ историческо описание. ‘Историята’ е считана за обществена задача, отворена за всеки. Както изтъква Рейзенен, ранното християнство е било част от жизненоважен период от световната история и разбирането му би допринесло за по-голямото взаимно разбиране в настоящата световна общност. В същото време, за разлика от историята, богословието често е възприемано като частно занимание на християните, като църковна игра, която се играе на безопасно място извън обхвата на сериозната критика. Много християни всъщност окуражават тази представа и сами действат съобразно нея. Много хора считат историческото изследване за ‘легитимно’само в случаите, когато настоящата му важност е непосредствено очевидна и достъпна (въпроси като: ‘но какво означава това за нас днес?’, изказани с тон, който поставя ултиматума, че ако не дадем бърз и лесен отговор, значи някъде грешим).
Тази потенциална взаимна враждебност между ‘история’ и ‘богословие’ се проявява в добре познатото деление в новозаветните изследвания, където предметът е разделен на ‘Въведение’, възприемано като ‘чисто историческа’ задача, и ‘Богословие’, възприемано по-малко исторично и повече синтетично. Това деление сега се съхранява като свещена реликва в заглавията на много от университетските програми и (тема близка до тази за Закона на медийците и персите) в системите за класификация на много от библиотеките. Но това прословуто деление, колкото и да е насърчавано от едната или другата страна, не е нито необходимо, нито саморазбиращо се, а всъщност е доста подвеждащо. От една страна, изучаването на новозаветното богословие зависи от някаква вяра, колкото и смътна, че определени неща, които са се случили в първи век са в някакъв смисъл нормативни и авторитетни за последвалото християнство. От друга страна, изучаването на историята на ранното християнство не е възможно без ясното познаване на раннохристиянските вярвания. Печално известна е трудността да се продължи отвъд тези две общи твърдения. Това обаче не замъглява, а по-скоро прояснява факта, че богословието, дори специфично християнското богословие, не може да съществува във вакум или в запечатан свят встрани от критичния обществен поглед. Интеграцията, макар и трудна, остава валидна задача.
И докато историята и богословието продължават да съществуват в тяхното проблематично взаимоотношение, се появява една друга опасност – специално при постмодернизма – литературното изследване да поеме самостоятелно, без да взаимодейства с някое от другите две. Колкото повече се придвижваме към климат, в който ‘моето собствено четене на текста’ става най-значимото, толкова по-малко сме стимулирани да отнесем текста към неговия собствен исторически контекст или да интегрираме едно по-широко негово ‘послание’ с други послания, създавайки по този начин цялостно богословско твърдение или синтез. Такова едно придвижване към изолиран субективен прочит е подвеждащо, но предотвратяването му не винаги е лесно.
