Документалната хипотеза и устнoто предание

P. G. Kirkpatrick

1988

Чрез литературния си анализ на Петокнижието Велхаузен (Julius Wellhausen, 1844 – 1918) представя своята документална хипотеза (нем. Urkundenhypothese, англ. Documentary Hypothesis), която формира основата на съвременните критически подходи спрямо библейските текстове: анализ на формата и анализ на история на преданията.

Изводите на Велхаузен относно формирането на Петокнижието най-напред са отразени в серия от статии, публикувани през 1876 и 1877 г. Прилагайки техники от литературната критика, Велхаузен стига до заключението, че Петокнижието се състои от четири различни източника, които могат да бъдат разграничени един от друг. Чрез съществуването на тези четири източника, обозначени чрез сиглите J, E, D и P (Jahwist, Elohist, Deuteronomium, Priesterschrift), можели да бъдат обяснени различните проблеми на текста, като например противоречията в повествователните и законодателни материали, стиловото разнообразие и множествените описания за едно и също събитие.

Все пак уникалният принос на Велхаузен е неговата История на Израел I, където той използва тези методи на литературната критика за да реконструира историята на Израел. В книгата си той твърди, че Петокнижието съдържа три слоя отнасящи се до законодателството и три слоя отнасящи се до преданието; и че проблемът на историка е да се открие техния истински хронологичен ред. Тези слоеве на законодателство и предание свидетелстват за пет въпроса, включени в богослужебния и култов живот – мястото на поклонение, жертвоприносът, свещените празници, свещениците и левитите, издържането на духовенството. По отношение на всеки от тези пет въпроса може да бъде показано, че всеки един от източниците предава специфичен облик, съответстващ на различен период от историята на Израел. Тези пет въпроса показват една историческа прогресия, отразена в самите източници, които поради това могат да бъдат поставени в хронологичен ред.

Взимайки като изходна точна книга Второзаконие (лат. Deuteronomium), Велхаузен твърди въз основа на 3 Царе 22–23, че реформата на Йосия била първата, въвела регулации, чрез които да се обяви легитимността и единствеността на светилището в Йерусалим за сметка на всички други. Оттук се заключава, че Второзаконие е писано през седми век. Сравнявайки ги с D, според него документите J и Е отразяват религиозните и култови нагласи, които съществували преди пред-освобожденското пророческо движение от средата на осми век. Законодателството във Вторизаконие било формулирано предимно като резултат от това пророческо движение. Като сравнява материала, съдържащ се в P (Изх. 25–31; 35–40; Левит; Чис. 1.1–10.10), с този от D, Велхаузен, съгласявайки се по тази точка с Граф (Graf), стига до извода, че P е по-късен от D и трябва да бъде считан за рамката, която дава на Петокнижието неговата окончателна форма по времето на реформите на Ездра и Неемия.

Самите документи били комбинирани от различни редактори през различни периоди от историята на Израел. J и E били комбинирани по времето на Йосиановата реформа и по-късно добавени към D, докато P осигурило окончателната рамка, в която J, E и D били наместени, по някое време през пети век.

Всеки документ издава специфично влияние, което било резултат от специфичната Tendenz на съответния автор; и следователно може да бъде използван като доказателство за историята на периода на съставянето си. Това прави крайно трудно, ако не и невъзможно, разграничаването между история на периода, който източникът претендира да описва, и представата на съответния автор за тази история. Въпреки това, Велхаузен допуска, че стига да се изяснят историческите детайли около индивидуалната авторова Tendenz, фрагментарната информация останала в документа може да бъде използвана като историческо доказателство за периода, който изтоникът описва. По този начин Велхаузен приема, че поне в някои случаи произходът на документите не е по необходимост идентичен с произхода на съдържанието им. Накратко, това са изводите, които получават широк прием сред академичните библейски изследователи.

Макар Велхаузен да приема, че различните източници на Петокнижието най-напред са били написани от различни автори и след това са били комбинирани от различни редактори, той предполага, че поне някои части от материала в J отразяват много по-ранен период, отколкото онзи на съставянето си. От една страна той твърди:

Не достигаме до историческа информация за патриарсите, а само за времето, когато сред израелския народ възникват преданията за тях; това време устойчиво се проецира с вътрешните си и външни черти върху още по-отдавнашната древност и се отразява там като величествен мираж.

Той също приема, че колкото и източниците да издават по-късната си епоха, някои от тях дължат произхода си на много по-ранен период от историята на Израел. Устното разпространение на тези предания изиграло своята роля, но историята на това разпространяване означавала, че първоначалното предание било безвъзвратно изменено:

Колкото по-дълго едно предание е разпространявано устното сред народа, толкова повече корените му се губят под школите, изникващи от него.

От тези изказвания става ясно, че като цяло Велхаузен няма голямо доверие в историческата надежност на устно разпространявания материал. Обсъждайки преданията, съдържащи се в корпуса J в книга Битие, той заключава, че някои от преданията имат пред-литературна история:

От устата на народа излизат само отдалечени повествования, които могат да имат или да нямат връзка помежду си; вплитането им в едно взаимосвързано цяло е работа на поетическия или литературния майстор.

При все че Велхаузен признава съществуването на ‘устен фолклор’, той полага големи усилия да отрече наличето на негови разпознаваеми остатъци в книга Битие. Местата, където той обсъжда идеите за устен фолклор или за устна традиция, са свързани все с източника P, който обаче не съдържа разпознаваеми следи от устно предание. Степента на наличие на устно предание е ограничена до спекулаци за числата:

Устният фолклор може да съдържа кръгли числа, като наприемер дванадесетте сина и седемдесетте души от семейството на Яков, дванадесетте кладенци и седемдесетте палмови дървета в Ехин …; но една хронологична система, цял списък от точни и значими числа, подробни каталози с лични имена, без никое от тях да има собствена значимост, дати и мерки, като онези в разказа за потопа в свещеническия код (документа P), предполагат наличие на писмена форма още при възникването им, да не говорим  за разпространението им.

Фактът, че много от съдържащите се в корпуса J разкази възникват в различни места, може да се види от това, ‘колко малко те са свързани в едно цяло’. И все пак, да се търси нещо зад единството наложено от автора на J, да се задават въпроси за пред-литературния етап на разказите, не би дало никакви резултати. Техниките на фолклорното съчиняване и разпространяване не биха били от полза за екзегета. Един пред-литературен етап, ако е имало такъв, е бил след това твърде изменен от писменото слово:

Дори и при първия акт на редуциране към писмен текст заработват обезцветяващи влияния, преди още да е посегнато директно на съдържащия се смисъл.

Всяка налична съгласуваност между съответните източници е резултат само на литературна зависимост.

Макар че Велхаузен не прави опит да проследи развитието на израелската легенда, той все пак допуска, че някога са съществували независими предания, които след това са били свързани в едно цяло при писмения етап. Това, което той отказва да приеме, е възможността да се проследи историята на тези предания отпреди събирането и записването им. Според Велхаузен съществуващата между легендите връзка била само вторична:

Както при легендата за началата на нещата, така и при легендата за патриарсите: значимото и оригиналното е индивидуалният елемент в наколкото разказа: връзката между тях е нещо вторично, въведено едва след като разказите са били събрани и редуцирани до писмена форма.

Това обаче не означава, че тези индивидуални легенди възникват в периода, който описват. Тук Велхаузен прави разграничение между легендите за сътворението, тези за произхода, за патриарсите и за Моисей. Периодът на Моисей и Исус Навиев е представен в епически разказ, който без съмнение отразява някакви исторически фактори:

Трябва да се откажем от историческия стандарт в случая с легендата за произхода на човечеството и легендата за патриарсите, но можем да го приложим в определена степен по отношение на епическия период на Моисей и Исус Навиев. Епическото предание съдържа елементи, които не могат да се обяснят с никоя друга хипотеза, освен с тази, че съществуват исторически факти, които стоят зад тях; източникът му е от периода, за който то разказва, докато, от друга страна, патриаршеската легенда няма каквато и да е връзка с времената на патриарсите.

Така става ясно, че извън общата идея, че има такова нещо като устен фолклор и че той вероятно е основата на легендите за патрарсите, Велхаузен не разработва темата за устното съчиняване и разпространение. Той е сигурен, че периодът отразен в патриаршеските повествования е този на израелската монархия. Той също е категоричен при определянето на тези легенди като самостоятелни ранни предания, включени в по-късното повествование от ‘литературен майстор’:

Когато предметът на разказване не е историята, а легенди за предисторични времена, подредбата на материалите идва не от самите материали, а от плана на разказвача.

Не е възможно да се определи предлитературният етап на тези легенди и затова не може да се реконструира историята на техните предлитературни форми. С изключение на някои оскъдни археологически сведения, периодът преди Моисей днес е недостъпен за историка. Във връзка с това, Велхаузен счита фолклора за оказващ поне някакво влияние върху съдържанието на книга Битие. Отделните легенди са били така изменени при записването им, че тяхната устна предистория не е била напълно изгубена. Можем да разпознаем присъствието на устно предание по склонността му към чудеса, ангели, сънища, етимологии и притчи. Велхаузен обаче не посочва защо според него тези елементи са характерни повече за устното предание, отколкото за литературата. Освен това качественото разграничение, което той прави между ерата на патриарсите и тази на Моисей, е спорно и субективно; дължащо се по-скоро на теологически, отколкото на литературни или исторически преценки.

Подобни критики срещу теорията на Велхаузен идват не от консервативните, а от по-радикалните академични изследователи. Тяхното неодобрение е насочено срещу това, че Велхаузен се концентрира върху развитието на писмените етапи на възникването на текста, изключвайки историята на неговото устно съставяне и разпространение.

Вашият коментар

Filed under Древният Близък Изток, Литературни форми, Стар Завет

Индивидуализъм и колективизъм

Bruce J. Malina

Колективизмът в средиземноморската култура, част 1

______________

Защо в шахмата, когато фигурата на Царя бъде пленена, играта приключва – дори и ако на дъската все още се намират фигури от същия цвят? Защо друга фигура не може да поеме ролята на Царя и играта да продължи? Някои ще кажат, че такива са правилата на играта. И все пак, защо са такива? В какъв тип социална система пленяването на Царя бележи края на състезанието и подчиняването на царските сили?

Когато по време на олимпийските игри в Бейджин през лятото на 2008 спринтьорът Лиу Ксианг изкълчи глезена си, съобщението, че този любим на китайския народ лекоатлет няма да може да се състезава, предизвика вълна от ридания на стадиона и в цялата страна. Такава реакция е типична за колективистичните общества, и тъкмо колективизъм е отразен в играта на шах и всенародния плач на китайците.

Колективизмът и неговата противоположност, индивидуализмът, са донякъде технически термини обобщено описващи начина, по който хората възприемат себе си и другите. Колективистичните личности мислят за себе си най-напред като за част от група, например като членове на семейство, на етническа група, на отбор, на банда. В техните „спонтанни” преценки членовете на групата и потребностите им са на първо място. Индивидите винаги са представители на групите, в които са включени. Колективистите ориентират решенията си по ценностите и нагласите на останалите членове на групата. Те се чувстват най-добре, когато тяхната група и членовете й постигнат успех в съревнование с останалите групи. Според този начин на мислене, групите са носители на уникалност и отличие, а не индивидите.

Индивидуалистичните личности, от друга страна, мислят за себе си като за хора, които трябва да стоят на собствените си два крака, като за хора, които трябва да постигнат всичко сами, по техен собствен начин. Те вярват, че трябва да мислят самостоятелно и сами да вземат решенията си. Те искат да използват други хора, които подкрепят целите им. Родителите им са много щастливи с успехите им, постигнати самостоятелно. Индивидите, според този начин на мислене, са уникалните и отличителните, а не групите.

Около 80 процента от народите на нашата планета днес са колективистични. Много по-малък процент са индивидуалистите; това са предимно северноевропейците и северноевропейските имигранти в САЩ, Канада и Австралия. Значимият факт за тези индивидуалисти, които четат Библията е че библейските автори и хората, които те описват са били колективисти, включително Исус. В Библията няма послания, отправени към индивидуалисти. Настоящото есе се занимава с този въпрос.

______________________________

Индивидуалисти и колективисти

Когато наблюдаваме взаимодействащи помежду си хора в търговския мол, на улицата, по TV-шоута, или във филми, ние неизбежно интерпретираме това, което виждаме. С какъв тип критерии или норми разполагаме при преценката си на онова, което хората правят? Допускам, че винаги преценяваме другите в категориите на това, което сме научили от родителите си относно поведението на хората в нашето общество. Родителите учат децата си на приетите норми за поведение в обществото. Този процес на семейна социализация ни прави способни да живеем и общуваме в границите на преобладаващите социални норми и смисли. Ние научаваме хиляди „правилни” начина на поведение: как да се държим в търговските молове и супермаркетите, как да пресичаме улицата, как да зачитаме пространството на другите пешеходци, как да интерпретираме случаващото се в телевизионните шоута и филмите, как да разбираме различните рубрики във вестниците и пр. Интерпретираме случващото се в различните сцени, които наблюдаваме, в категориите на индивидуалните поведения на отделните участници, които са сравними с нас като отделни индивиди със собствено поведение. Същото важи, разбира се, и за начина, по който интерпретираме личностите, които срещаме по страниците на спортните вестници или библейските книги. Склонни сме да вярваме, че всички индивиди приличат на нас по някакви основни общочовешки характеристики. И точно на базата на нашето самовъзприятие сме способни да съпреживяваме ситуациите на другите хора, представени в различните сценарии по телевизията например, или които си представяме когато четем Библията или някой роман или вестник.

Въпросът, който искам да поставя тук, е дали нашите преценки в това отношение са точни и безпристрастни. Да преценяваме други хора в собственото ни общество според социалните норми, които сме усвоили, обикновено е достатъчно коректно и справедливо, доколкото без споделени социални норми взаимното разбиране на речта и другите поведения би било невъзможно. От друга страна, да преценяваме други хора в чужди общества според социалните норми на собственото ни общество би било доста несправедливо, заредено с неразбиране и предизвикващо ненужнен конфликт най-малкото. Изглежда, че в действителност няма такова нещо като неутрален, универсален „аз”. Вместо това, всеки човек, който срещнем, или за който прочетем, е социализиран или инкултуриран „аз”. И тъй като не всички социални системи или култури са едни и същи, следва че не всички социализирани или инкултурирани индивиди са едни и същи.

Въпреки че всички народи на планетата, доколкото можем да удостоверим, използват думата „аз” и нейни еквиваленти, значенията вложени в тази дума в различните социални системи по света често са твърде различни.

Аз-ът тук дефинираме като съвкупността на всички изказвания на даден индивид, включващи думата „аз”, „мен”, „моят”. Тази дефиниция означава, че всички аспекти на социалната мотивация са включени в аз-а. Нагласите (напр. аз харесвам …), убежденията (според мен Х се характеризира с У), намеренията (възнамерявам да …), нормите (близките ми очакват от мен …), ролите (близките ми очакват човек в това положение да …), ценностите (чувствам, че X е много важно) са все аспекти на аз-а.

(Triandis 1990: 77)

Начинът, по който хората схващат и се отнасят към своя „аз” може да бъде представен върху линия, чиито краища са индивидуализмът (разбирането за един уникален и напълно независим „аз”), от една страна, и колективизмът (разбирането за един „аз”, еднакъв почти във всичко с другите членове в групата си), от друга.

Индивидуалистичните култури са твърде скорошен феномен в документираната история (съществуващ най-рано от шестнадесети или седемнадесети век от н.е.; вж. Duby 1988, за античността вж. Veyne 1989). Средиземноморските хора, за които четем в Библията, няма как да са били индивидуалисти. Вместо това, всички те са били групово-ориентирани хора, силно загрижени за това, да споделят едни и същи гледни точки с останалите членове на групата, с които споделяли една и съща съдба.

Индивидуалистите вярват, че отделните индивиди са уникални и отлчичими спрямо другите индивиди. Колективистите пък вярват, че групите са уникални и отличими спрямо другите групи. Уникалните и отличими групи, към които индивидите принадлежат и то не по свой собствен избор, са групите, в които индивидът е роден и социализиран: родители и семейство според раждането, родина според мястото на отседналост на родовата група, пол според патриархалните полови роли. Родословието, местонахождението и полът дефинират отделните групи като уникални и отличими. Груповите характеристики са тези, които дефинират всеки отделен член на групата.

Например, ако хората в античността имали фамилно или второ име подобно на нас, това би било фамилното име, което дефинира групата с всичките й членове като уникално цяло, като всички членове на семейство Уилиамс. Ако срещнете един от тях, значи сте срещнали всички, тъй като те всъщност са части на едно и също. Освен това, мястото, където живее семейството допълнително дефинира групата. Например, всички членове на семейство Уилиамс от Чикаго си приличат. В патриархалната им система мъжете в чикагското семейство Уилиамс си приличат помежду си, както и жените в същото семейство. Това, което е уникално за всички тях е групата, местонахождението й и полът. Всички членове на тази уникална и отличима група формират първична затворена група. Терминът „затворена група” обозначава съвкупност от индивиди, които възприемат себе си като членове на една и съща социална категория, споделящи определена емоционална включеност в тази обща дефиниция за себе си и постигащи определена степен на социален консенсус в оценката за тяхната група и за тяхната принадлежност към нея. Индивиди, чиито ценности и характеристики са дефинирани от тяхната уникална и отличима първична затворена група, наричаме колективистични индивиди.

Има допълнителни характеристики на тази първична затворена група, които могат да я уголемят като набор матрьошки или китайски кутии. Така например Уилиамс от град Чикаго живеят в щата Илиноис, който от своя страна се намира в САЩ; широката група на всички, които живеят в Илиноис и/или всички, които живеят в САЩ, формират нещо като разширена, макар и вторична, затворена група. Тези вторични затворени групи функционират в контексти, където други затворени групи от същото равнище на абстракция са поставени в ситуации на съревнование: щат срещу щат, държава срещу държава. От гледна точка на колективистичните иракчани, щом американското правителство е нападнало Ирак и е причинило смъртта на почти един милион иракски граждани, цяла Америка и всеки от нейните граждани са врагове на Ирак и заслужават съответното отмъщение.

Обърнете внимание, че при всички тези затворени групи членовете биват определяни чрез приписване на характеристики. Тоест, хората са включени в тези групи не по собствен избор. Като колективисти от тях не се очакава да имат собствен избор за принадлежност  към такива обвързани с раждането групи. Обвързаните с раждането групи са родствени групи, непосредствени или разширени родствени групи, състоящи се от членове, чието положение се определя по рождение. Колективистите считат за трудно, ако не и невъзможно, да напуснат тези групи или да отрекат тези приписани им характеристики. Да напуснеш групата е като да се отречеш от семейството или от родината си, или да отречеш половата си ориентация – всички характеристики, които дефинират едно човешко същество като личност според колективистите. Когато Исус призовава учениците си към себе-отричане, аз-ът, който трябва да бъде отречен е груповият „аз”. Исусовият последовател трябва да остави „къща, или братя, или сестри, или баща, или майка, или жена, или деца, или нивя, заради мен [Исус] и евангелието” (Марк 10:29-30). Домът, роднините и земите конституират аз-ът на въпросния (мъжки) последовател.

Родствено-обвързаният Израелев Дом (буквално: децата на Яков/Израел) на най-високото си равнище на абстракция се състоял от народи наричани юдеи, галилеяни и переяни, по места наричани според населяващите ги групи. За колективистите групите дават името си на местата; където и да се намират членовете на групата, те винаги носят името на своята група и място на раждане. Юдеите са юдеи, независимо къде пребивават в Римската империя и независимо колко дълго са живели далеч от родните си места. За индивидуалистите родните места не дават име на родените там индивидуалисти; в индивидуалистичните общества, където и да се намират индивидуалисте, те взимат името на новото си място на пребиваване. Родените и отраснали в Чикаго хора стават нюйоркчани, щом живеят и работят в Ню Йорк за достатъчно дълъг период и прекарват времето си далеч от родното място. В античните колективистични общества изгнанието от родната група и място се е считало за най-ужасното наказание. В индивидуалистичните общества подобно „изгнание” от родната група и място просто означава търсене на нови възможности.

В колективистичните общества някой може да се присъедини към вторична група, която е родствено-обвързана в един по-широк, опосредстван смисъл. Например в групата на Израелевия Дом съществували редица вторични групи, намиращи се отвъд първичните рождени групи и места. Родствено-обвързаните вторични групи включват политически групи като  иродианите, политически религиозни групи като фарисеите, садукеите, или есеите, както и групите основани от Йоан Кръстител и Исус от Назарет. Всички вторични групи, произхождащи от израелтянските родствено-обвързани групи, са отворени само за членове на Израелевия Дом. Вторичната група придобива вторична идентичност въз основа на някакъв фиктивен родилен обред, конституирайки по този начин една фиктива родствена група от братя и сестри.

__________________

Индивидуалистите

Американският мейнстрийм индивидуализъм се характеризира с вътрешен контрол и идентичност, както и с вътрешна отговорност и значимост. Клифърд Гирц се опита да разработи по-прецизна дефиниция на „идивида”, който е характерен за съвременното мейнстрийм поведение в САЩ. Според него тукашният индивид е „обвързан, уникален, повече или по-малко интегриран мотивационен и когнитивен универсум, динамичен център на самосъзнание, емоция, преценка и действие организирани в отличимо цяло, което е положено контрастно както спрямо други цялости, така и спрямо социалния си и природен контекст.” И той продължава нататък, като отбелязва, че този начин да бъдеш човек е „колкото и естествена да ни се струва, една твърде странна идея в контекста на световните култури” (Geertz 1976: 225; вж. и Augsburger 1986: 85–7).

Този вид индивидуализъм изглежда се основава на един обществен договор между отделните индивиди. Индивидуализмът като начин на живот дава превес на вършенето над битието, на действията над рефлексията, на равенството вместо йерархията, на неформалността вместо формалността и на функционалните познанства над дългосрочните преданости и задълженията към приятелите. Членуването в група се осъществява чрез възобновяем договор, с права и задължения дефинирани чрез индивидуалните цели. Постижението и съревнованието са възприемани като мотивационна необходимост и норма. Значимостта на дадена личност се измерва според обективните, видими, социални простижения (образование, назначения, членства, отличия) и материални притежания (парично състояние, движима и недвижима собственост, статусни символи). Личните постижения са по-важни от рождението, семейния престиж, произхода, или принадлежността към традиция. Лично постигнатият статус се цени повече от родово приписания.

_______________

Колективистите

Древните средизменоморци и почти 80 процента от днешните хора живеят в колективистични култури. Колективизмът може да се опише като убеждението, че групите, в които е включен един човек са цел сама по себе си и като такива отделните индивиди в групата трябва да възприемат определящите групови ценности, независимо от силата на желанието си за лично удовлетворение. В колективистичните култури социалното поведение на повечето хора до голяма степен се определя от груповите цели, които изискват стремеж към постижения, подобряващи положението на групата. Дефиниращите атрибути на колективистичните култури са семейният интегритет, солидарността и опазването на първичната затворена група „здрава”.

Индивидуализмът е изцяло противоположен на традиционния средиземноморски социо-центризъм със здраво вкоренените му външен контрол и ценност и обхвата на отговорност и идентичност, от вътрешни сред елитите до външни за неелитите. Тази групо-центрираност се основава на груповата солидарност на членовете на затворената група, индивиди „отдадени” на своите групи. Ако перифразираме Гирц, човекът от първи век възприема себе си като отличима цялост поставена в отношение с други такива цялости и поставена вътре в даден социален и природен контекст; всеки индивид е възприеман като включен в някакъв друг, в поредица от включвания, така да се каже. Тази групова солидарност извежда като най-значимо свое възприятие разделението между вътрешната група и външната група.

Членството в групата произтича от социалното и семейно място на индивида, като поведението му се определя от обичаите и санкциите на групата или от авторитета на водача. Освен ако не са в полза на групата, постиженията и съревнованието са възприемани като разрушителни за социалната хармония. Значимостта на индивида се определя от семейния статус, социалната позиция, класа или каста; раждането, семейният престиж, наследтвото или традиционната изтъкнатост са по-важни от личните постижения. Външно-приписания статус се цени много повече от самостоятелно постигнатия. Колективистите имат предпочитание към йерархични културни групи; идентичността се получава от семейството, мястото на предците, ранга и ролята. Първичната група участва при вземането на решения от индивида. Начинът на живот е изцяло зависим от групата и отговорността на индивида се основава на това как той изпълнява задължения си към другите. Ако член на групата се разболее, целта на изцелението му е благосъстоянието на групата. Фокусът е върху затворената група, сътрудничеството с останалите й членове, съхраняването на приписания статус и групово-центрираните ценности.

Вашият коментар

Filed under Апостол Павел, Древният Близък Изток, Културология, Нов Завет

Деяния на апостолите от колективистична перспектива

Bruce J. Malina

Колективизмът в средиземноморската култура, част 2

__________________________________

Погрешни читатателски перспективи

Повечето съвременни читатели изобщо не си представят Исус като колективист. Та нали, ако въобще някой е бил точно като нас по отношение на индивидуалистичните черти, това трябва да е бил Исус. И действително –  в колективистичните общества се срещали хора, които имали индивидуалистични черти. Можем да наречем такива хора псевдоиндивидуалисти. Колективистичните общества са силно йерархични, с големи разлики в социалния статус и строга социална стратификация („остани си в достегашния статус”; 1 Кор. 7:25). И все пак в тези общества могат да се явят случаи на подобно на индивидуализъм поведение в иначе колективистични ситуации. Такива случаи са възможни в пределните точки на социалната йерархия: крайно богатите и крайно потиснатите. Например членовете на елита от иначе колективистични общества често проявяват квази-индивидуалистично поведение, мотивирани от удоволствие, лични нужди или желание за превъзходство. Хари Триандис споменава Латинска Америка като съвременен пример (Triandis 1990: 82). Елитите там се отдават на всякакви видове показно потребление, карнавали, търговия, луксозни стоки и пр. Картината е доста близка до тази в античен Рим (или антична Палестина). В Рим квази-индивидуализмът се появява сред градския елит, който ясно се разграничава от колективистите преобладаващи в обществото.

В другата крайност – най-ниските слоеве на йерархично стратифицираните общества – намираме хора, които са изпаднали от обичайния си социален статус: просяци, проститутки, обезнаследени синове, несемейни вдовици, сираци и деца, чиито семейства не могат да ги изхранват и които са изоставени на улиците да се оправят сами, това са очевидните примери. Тези най-ниски равнища на обществото, често наричани „най-маргинализираните”, са индивиди, които са отстранени от затворените групи, гарантиращи оцеляване в колективистичните култури.

Просяците, сираците, проститутките и пр. са могли и да не се придържат напълно към нормите на обществото, но никой в това общество, дори и просяците и проститутките, не са живели извън социалните норми, предписани за съответните им позиции. Поведението им приемало разпознаваеми форми. Така, ключовият факт за тези индивиди е, че те са изолирани от групите и оставени да се грижат сами за себе си.

Следователно, важно е да осъзнаем, че индивидуалистичното поведение на тези хора не идва от индивидуалния им избор или инкултурация. То е принудителна реакция на тежките им житейски обстоятелства. Резултатът е, че те не са модерни индивиди с „ясно определено самовъзприятие”. Вместо това, те са колективисти, живеещи на дъното на йерархията и преживяващи ситуацията на изолация и маргинализация.

Да обобщим дотук: въпреки че средиземноморските общества в античността са били изцяло колективистични по същност, все пак там съществували и два типа квази-индивидуалистични поведения. От една страна, нарцистичното и хедонистично поведение на градския елит, и от друга, принудително изолираното поведение на тези с най-нисък статус, „маргинализираните” и унизените. Първото било породено от привилегии и избор, второто от изолация и отчаяние. Важно е да се има предвид, че тези два типа привидно индивидуалистично поведение са споменати в преданията за Исус.

_________________________________

Четене от колективистична перспектива

Като пример за четене от колективистична перспектива избрах пасажа Деяния 16:11–40. Какво би видял колективистичният човек, четейки сценария в този пасаж? По литературната си структура книга Деяния на апостолите се развива според двете заръки на възкръсналия Исус. Първата заръка е към апостолите, изпраща ги да оповестят благовестието в Юдея, Самария и крайбрежните израелтянски градове (края на земята; Деян. 1:7–9). Втората заръка е към Павел (Деян. 13:1). От този момент насетне Деяния разказва за дейността на Павел сред израелтянските малцинствени поселения в северноизточното Средизменоморие (Деян. 13:1– 28:31). Разказът за пътуванията на Павел започва със средиземноморската му експедиция в Деяния 13:1–16:5. Следва беломорската експедиция (Деян. 16:6–21:26). Точно тук попада пасажът Деяния 16:1–40, започващ с обобщение за средиземноморската експедиция (Деян. 16:1–5) и продължаващ с първите събития от беломорските пътувания (в Троада [Деян. 16:6–10]; във Филипи [Деян. 16:11–40]).

Встъпителният сценарий (Деяния 16:11–12) описва пътуванията на Павел и Сила от Троада до Филипи. Общоприета истина сред колективистите е, че да се назове град означава да се назоват всички хора съставящи този град, градските обитатели. Пътуването за колективистичните хора е придвижване през различни общности. До този момент на разказа Павел и спътниците му пътуват сред Исусови групи, живеещи в района, за да поръчат „на верните да пазят заповедите, отредени от апостолите и презвитерите в Иерусалим” (Деян. 16:4).

Откъсът в Деяния 16:11–40 съдържа пет различни доклада или епизода: едно продължение на разказа за пътуването и срещата с Лидия (16:11–15); прогонването на духа от слугинята, поредното чудно дело на Павел (16:16–18); усложненията за Павел и спътниците му вследствие на този екзорсизъм (16:19–24); освобождаването им от тъмницата чрез земетресение (16:25–34); и реакцията на градските служители от Филипи спрямо жалбата на Павел относно несправедливото отношение към него и спътниците му (16:35–40). Споменаването на Лидия в началото и края на пасажа формира рамката на включването му.

_______

Епизод 1

Павел и спътниците му стигат до острова населен от самотраките в североизточното беломорие, след това продължават до пристанището ползвано от филипийците: Неапол. Накрая пристигат сред филипийците и изчакват няколко дни до настъпването на Съботата, когато израелтяните – публиката, на която идва да проповядва Павел – се събират за молитва. И както е отбелязано в този първи от общо петте епизода в пасажа, те отиват извън града при една река (най-вероятно близкото поточе, наречено Кринид) в Съботата. Тук те очакват да намерят място за молитва (не синагога, но място, където израилтяните се събирали за групова молитва). Близката наличност на вода за ритуалните очиствания съдейства за достоверността на това споменаване (вж. също Йосиф Флавий, Юдейски древности 14.20.23). И действително, местните израелтянски жени – тези, които най-много се нуждаят от измиване (вж. Левит 15:19 –23) – вече са се събрали там.

Предвид на строгото разделение на половете в античните средиземноморски култури, особено на публичните места, как така Павел и спътниците му са могли да говорят на събралите се жени (ср. Йоан 4:27)? Първичното разбиране и интерпретация на пространството зависят в определена степен от функцията, която то изпълнява. Като цяло, „публичното” пространство, каквото например е речният бряг, е било мъжко. Все пак някои места можели да се използват и от мъже и от жени, но един от половете обикновено имал контрола върху определеното пространство по всяко време. Ако се използва за измивания, пространството може да бъде под женски контрол. Ако се използва от учител, жените могат да се съберат там, защото там учителят седи и за определеното време държи контрола в това пространство.

Сред израелтянската публика на Павел има една жена на име Лидия, наречена „почитаща Бога” (гр: sebomenos ton theon; Деян. 13:50; 16:14; 17:4, 17; 18:7, 13; 19:27), израз съответстващ на специалното название „богобоязлив” или „боящ се от Бога” (гр: phoboumenos ton theon; Деяния 10:2, 22, 25; 13:16, 26). Септуагинтата рутинно ползва последната фраза, когато става дума за членовете на Израелевия Дом. Иманият предвид Бог, разбира се, е Богът на Израел, което показва, че това обозначение може да включва и онези асимилирани от други култури израелтяни, които изоставят обрязването и/или спазването на Тората в нейната цялост. Лидия и семейството й не са изцяло спазващи Тората израелтяни. Те били „гърци”, тоест израелтяни асимилирани от гръцките обичаи и език.

Родното място на Лидия – Тиатира – било в Мала Азия, близо до река Ликус по пътя между Пергам и Сардис. Градът бил известен с пурпурните си тъкани – луксозна стока в античния свят. Оттук можем да предположим, че Лидия ръководела занаят, който обслужвал елитите. Все пак, понеже в пурпурното оцветяване била използвана животинска урина, Лидия и работниците й вероятно са живели извън града по очевидни причини.

В Деяния 16:15 научаваме за пръв път, че част от нововъведенията, оповестени от Павел, включвали обреда кръщение. Фактът, че всички домашни на Лидия приемат кръщението, е типичен за колективистичните общества (вж. Ис.Нав. 24:14–15 и Деян. 16:33). Всеки действа с оглед на общото благо. Индивидуалните избори и предпочитания просто не са на дневен ред. След кръщението Лидия проявява неформалното отношение на реципрочност, също типично за средизменоморските общества. Тя кани Павел и спътниците му да живеят в къщата й; изразява поканата си по начин, който увеличава честта й: „Ако сте ме признали за вярна Господу …” Думата „придумвам” точно описва близкоизточния обичай на интензивно повтаряне на предложение, което се очаква уговаряният да откаже отначало и да склони едва след следващите предложения (ср. Бит. 19:3; 1 Цар. 28:23; 4 Цар. 2:17).

_______

Епизод 2

Вторият епизод, свързан с това място за молитва (Деян. 16:16–18), е прогонването на „предсказателния дух” от слугинята, когато се изявява ролята на Павел като свят мъж. Това е единственото описание на христов служител, извършващ екзорсизъм, в Новия Завет. Това може да е елемент въведен в повествованието от автора на Лука–Деяния като паралел на Исусовото служение (вж. Лука 4:33–34; 8:28–35). Чрез момичето-слугиня света на духовете официално свидетелства, че тези мъже слугуват на Всевишния Бог и „възвестяват път за спасение”. Това, че момичето се провиква, показва, че то се намира в алтернативно състояние на съзнанието (вж. Pilch 2004: 111).

Назоваването на Бога като „Всевишния” е типичен за Лука–Деяния начин да се назовавава Бога на Израел (Лука 1:32, 35, 76; 6:35; 8:28; Деян. 7:48, а също и много често в юдаистките писания като 2 Ездра и Сирах; макар че това название има и по-широка елинистична употреба). Павел и Сила са наречени роби на Всевишния Бог.

Робите са хора, които са лишени от свобода на избор и действие с оглед на ползата на своя господар, в случая Богът на Израел. Тъй като в този случай авторът на Лука–Деяния не използва определителен член за „път”, за разлика от другите случаи (вж. Лука 9:57; 18:35; 19:36; 20:21; 24:32), вероятно това е преднамерено изпускане, което позволява на Павел да заключи, че момичето е обладано от лъжовен дух, а не от такъв, идващ от Бога на Израел. Оттук и прогонването на този дух. Проблемът за Павел идва от това, че господарите на момичето (които най-вероятно са съпружеска двойка) имали финансова облага от нейните предсказания (16:16).

________

Епизод 3

Третият епизод (Деян. 16:19–24) описва последствията от Павловата постъпка. Въпреки че предсказателните способности на момичето донасяли печалба за нейните господари, античният свят осмива подобен начин за печалба и го разпознава като шарлатанство (вж. Апулей, Метаморфози 8.26–30). Все пак Павел успява да ядоса господарите й, които веднага търсят възмездие. Те разпореждат Павел и спътниците му да бъдат заловени и отведени пред началниците (archontas или duoviri на Филипи), обвинявайки тези юдеи в това, че смущават града като „проповядват обичаи, каквито ние, като римляни, не бива нито да приемаме, нито да изпълняваме” (16:21). Обвинението е явно фалшиво (каквито преди това са били и тези срещу Исус; вж. Лука 23:1–16). От друга страна, доколкото Павел и спътниците му са проповядвали само на местните израелтяни и са им говорили за предназначеното само за техния народ слово на Израевлевия Бог, твърде възможно е обладаното от дух момиче да е било слугиня от израелтянски произход. Все пак споменаването на „Всевишния Бог” сочи, че тя познава израелтянските практики. Но господарите й не били израелтяни, иначе не биха рискували положението си с подобни обвинения. Освен това, израелтянската политическа религия е била разрешена в империята.

В някои от писмата си Павел напомня за случая, когато е бил несправедливо наказан във Филипи (1 Сол. 1:1; Фил. 1:30; 2 Кор. 11:25). Разбира се, възниква очевидният въпрос: Защо в този случай Павел не използва римското си гражданство, както прави по-късно в Деяния 22:25? След унижението на боя с тояги пътуващото трио е затворено във вътрешна тъмнична килия със завързани крайници.

_______

Епизод 4

Четвъртият епизод (Деян. 16:25–34) започва с това, как арестуваните спътници изпълняват хвалебствени химни на Бога и са слушани от останалата затворническа аудитория посред нощ, точно както патриархът Йосиф, когато е окован в тъмницата на Фараона, „пееше хвалебна песен … и се радваше с ликуващ глас, славейки … Бога” (Завет на Йосиф 8:5). Тогава става земетресение, което позволява на затворниците да избягат.

В средиземноморския свят от първи век се считало, че земетресенията били предизвикани от небесни сили, често божествени (вж. Деян. 4:31). В съответствие с този възглед авторът на Лука–Деяния обяснява земните трусове като знаци за божествена намеса, както учи и израелтянската традиция (вж. Деян. 4:31; Изх. 19:18; Съд. 5:4; 3 Цар. 19:11; Мат. 27:51, 54). Бог спасява верните си служители. Впечатлен от тези събития и от начина, по който те са интерпретирани от Павел, колективистичният тъмничар и семейството му стават вярващи в Бога на Израел (16:34).

По отношение на тези контексти, в които цели домакинства били покръствани, някои читатели се питат дали и малките деца преминавали този обред. От една страна изглежда, че кръстените хора е трябвало да са способни да чуят и разберат наставленията на Павел. От друга страна, в колективистичните общества малките деца не са били считани за отделни индивиди и пълноправни членове, а като прилежащи към родителите и към цялата колективистична група – оттук кръщението на възрастните членове на семейството важало и за прилежащите им деца; тоест, кръщението на възрастните било и кръщение на децата. Също като Лидия, тъмничарят се отблагодарява на своите благодетели като ги приема в дома си.

_______

Епизод 5

Този пети и финален епизод (Деян. 16:35–40) показва как филипийските началници реагират на павловите опклаквания относно несправдливото затваряне на него и спътниците му. Редът на повествованието подзказва, че впечатлени от земетрсението и свързвайки го с точно тези мъже, началниците решават да изпратят служители, които да заповядат на тъмничаря да пусне групата на Павел.

Но Павел настоява началниците да се явят лично и да ги освободят. Той ги уведомява, че заедно със Сила („ни”; 16:37) те са римски граждани, които са били напълно опозорени чрез публичния бой с тояги без съдебно дело, което да изследва обвиненията срещу тях. Твърдението на Павел, че е римски гражданин (споменато тук и в Деян. 22:28, но никъде в автентичните павлови писма) е или предположение на автора на Лука–Деяния (изхождащо от информацията, че Павел е роден в Тарс) или измама на Павел. Почтено е да излъжеш хората, които не са членове на групата ти, но да бъдеш излъган е предизвикателство към честта.

Във всеки случай, Павел засрамва началниците, като ги кара публично да се извинят. В същото време обаче началниците ги молят да напуснат града. Павел и Сила се отправят към дома на Лидия (Деян. 16:15), окуражават събралите се там братя и продължават пътя си. Самоличността на „братята” е загадъчна за изследователите. Дотук начуаваме само, че Лидия и домашните й се присъединяват към последователите на Исус. Все пак, тъй като в тази култура мъжете са значимите индивиди, макар Павел да отива в дома на Лидия, културният обичай изисква да бъдат споменати само мъжете, както правят авторът на Деяния и описаният от него Павел.

Сагата на Павел и Сила продължава. След заминаването си от Филипи дуото се насочва на запад към Солун. От този град враждебно настроените юдеи ги принуждават да избягат в Берия, където се повтаря същата сцена. Павел изоставя колективистичните си спътници, поемайки на юг към атинските израелтяни.

______________

Библиография:

Augsburger, David W. (1986) Pastoral Counseling Across Cultures, Philadelphia: Westminster Press.

Duby, Georges (1988) “The Emergence of the Individual,” in Georges Duby (ed.) A History of Private Life: II. Revelations of the Medieval World, trans. Arthur Goldhammer, Cambridge, MA: Belknap Press, pp. 507–630.

Geertz, C. (1976) “‘From the Native’s Point of View’: On the Nature of Anthropological Understanding,” in Keith H. Basso and Henry A. Selby (eds) Meaning and Anthropology, Albuquerque, NM: University of New Mexico Press, pp. 221–37.

Malina, Bruce J. (2001) The New Testament World: Insights from Cultural Anthropology, 3rd edn, Louisville, KY: Westminster John Knox, pp. 62–8.

Malina, Bruce J. (2007) “Who Are We? Who Are They? Who Am I? Who are You (Sing.)?: Explaining Identity, Social and Individual,” Annali di storia dell’esegesi, 24, no. 1: 103–9.

Pilch, John J., (2004) Visions and Healings in the Acts of the Apostles: How the Early Believers Experienced God, Collegeville, MN: Liturgical Press.

Triandis, Harry C. (1990) “Cross-Cultural Studies in Individualism and Collectivism,” in R. A. Diensbier and J. J. Berman (eds) Nebraska Symposium on Motivation 1989, Lincoln, NE: University of Nebraska Press, pp. 41–133.

Veyne, Paul (1989) “‘Humanitas’: Romani e no[i],” in Andrea Giardina (ed.) L’uomo Romano, Bari: Laterza, pp. 385–415. English translation: “‘Humanitas’: Romans and Non-Romans,” in Andrea Giardina (ed.) The Romans, trans. Lydia G. Cochrane, Chicago: University of Chicago Press, 1993, pp. 342–69.

Вашият коментар

Filed under Апостол Павел, Древният Близък Изток, Културология, Нов Завет

Еманципация на мисълта от мита

Хенри и Хенриета Франкфорт*

Когато в 19-ти псалм четем, че „небесата провъзгласяват славата на Бога и небесният свод е дело на неговите ръце”, чуваме един глас, който се надсмива над вярванията на египтяните и вавилонците. Небесата, които за автора на псалма не са нищо повече от свидетелство за величието на Бога, за жителите на Месопотамия са самото величие на върховния бог Ану. За египтяните небесата изразяват загатката на богинята-майка, чрез която човек получава нов живот. В Египет и Месопотамия божественото се е схващало като иманентно съществуващо – боговете са в природата. В Слънцето египтяните виждали всичко, което може да се узнае за Създателя; жителите на Месопотамия смятат Слънцето за бог Шамаш, страж на справедливостта. Но за автора на псалма Слънцето е верен божи слуга, който „се радва като излизащ от брачното ложе младоженец, в състояние да пробяга един път”. Богът на авторите на псалми и пророците не се намира в природата. Той е отвъд нея и по този начин отвъд царството на мито-поетичното мислене. Изглежда, че евреите в не по-малка степен от гърците скъсват с начина на разсъждение, господствал до този момент.

Схващането, че божественото е иманентно в природата, която е вътрешно свързана с обществото, е главният източник на действията, мисленето и чувствата на човека от древността. Акцентирайки на този факт, д-р Уилсън нарича египтяните монофизити (вярващи в единния бог). Д-р Джейкъбсън отбелязва, че такъв възглед за мисленето на Месопотамия не е напълно оправдан; но то е отразено в митовете и вярванията, които той обсъжда. Ние достигнахме до извода, че приемането на същностната взаимна връзка между природата и човека е база за разбирането на мито-поетичното мислене. Неговата логика и причудливата му структура са извлечени от постоянното съзнаване на живата сродност между човека и света на явленията. В най-значителните моменти от живота си човек е бил изправен не срещу неодушевената, безлична природа – не срещу „То”, а срещу „Ти”. Такава връзка изисква включването на цялото същество на човека – чувствата му, волята му – в не по-малка степен, отколкото мислите му. Ето защо човекът от древността би отхвърлил обособяването на чисто интелектуалното отношение към природата, ако би могъл да стигне до него, като неотговарящо на неговия опит.

В периода от средата на четвъртото до средата на първото хилядолетие пр.н.е. народите от древния Близък Изток, запазвайки своята културна цялостност, са съхранявали съзнанието за интимната си връзка с природата. И то не замирало, въпреки условията на градския живот. Разцветът на цивилизацията в Египет и Месопотамия е носел със себе си необходимостта от разделение на труда и разнообразяване начина на живот, възможно само когато достатъчен брой хора са събрани на едно място и така някой се освобождава от грижите сам да изкарва прехраната си. Но древните градове са били твърде малки в сравнение с нашите стандарти и жителите им не губели връзката си със земята. Напротив, повечето от тях осигурявали дохода си от околните поля – всички те са почитали богове, олицетворяващи силите на природата, и участвали в ритуалите, бележещи повратните моменти в земеделската година. Във великата метрополия Вавилон най-забележителното събитие в годината бил новогодишният празник, чествуващ възобновяването на оплодотворяващата мощ на природата. Във всички градове в Месопотамия всекидневната работа се прекъсвала няколко пъти месечно, когато луната завършвала някоя от фазите си или по повод на други природни събития, изискващи съответни действия от страна на общността. В Египет грижите по земеделието намирали израз в тържествата в Тива, Мемфис и други египетски градове, отбелязващи разливането на Нил, края на наводняването или приключването на жътвата. Животът в градовете по никакъв начин не намалявал човешкото съзнание за същностно включване в живота на природата.

Когато поставяме акцента върху основното схващане на близкоизточното мислене в древността, както току-що направихме, по необходимост замъгляваме неговото богатствои многообразие. Вътре в границите на мито-поетичното мислене съществува голямо разнообразие от отношения и възгледи, но както контрастът, така и богатството стават явни, когато сравним умозрителните митове на Египет и Месопотамия. Вярно е, че в тези държави често са се олицетворявали едни и същи природни явления и често едни и същи изображения са се използували при описанието им. И все пак духът на митовете и значението на образите не съвпадат.

Например и в двете държави е разпространено вярването, че светът е възникнал от водите на хаоса. В Египет този първичен океан е бог Нун, същество от мъжки пол. С други думи, той се е схващал като оплодотворяващо начало и като такъв е постоянно присъствуващ фактор в създадената вселена. Откриваме го и в подпочвените води, и в ежегодните разливания на Нил. В Месопотамия оплодотворяващата мощ на водата е представена в образа на бог Енки или Еа. Но той няма абсолютно никаква връзка с първичния океан. Тук океанът е същество от женски пол, Тиамат, майката, породила такова изобилие от богове и чудовища, че нейната безмерна плодовитост застрашила самото съществуване на вселената. Тя била убита в двубой от Мардук, който оформил света от нейното тяло. Следователно водата като източник и опора на живота е от значение както за египтяните, така и за вавилонците. И все пак тези схващания се изразяват различно у двата народа.

Налице е подобен контраст и по отношение на земята. В Месопотамия са почитали благодатната Велика Майка, чиято оплодотворяваща сила намира израз в това, което земята ражда и която получава допълнително религиозно значение благодарение на многообразието от асоциации. Земята се разглеждала като допълваща (и следователно като съпруга) на небето Ану или водите Енки и дори Енлил, величествения бог на бурите. От друга страна, в Египет земята е от мъжки пол – Герб или Птах, или Озирис: вездесъщата богина-майка не се свързвала с почвата. Изображенията й ни я представят или в древния и примитивен образ на крава, или проектирана върху небето, което като Нут дава живот на слънцето и звездите всеки ден при изгрев и залез. Нещо повече, мъртвите проникват в нейното тяло, за да се възродят безсмъртни. Обаче поддържаната в Египет грижа за смъртта и задгробния живот не намира еквивалент в Месопотамия. Напротив, тук смъртта се схваща като почти пълно унищожаване на личността: и главното желание на човека е било да живее достоен живот, без болести, да се ползува с добро име и да остави потомство след себе си; небето не е било богиня, приведена над децата си, а най-недостъпният от всички мъжки богове.

Изброените от нас различния не ни разкриват просто едно нищо незачещо многообразие на изображения – те издават цялостния контраст между египетските и месопотамските възгледи относно природата на света, в който живее човекът. Във всички текстове от Месопотамия се долавят скрити тревожни тонове, изразяващи, както изглежда, мъчителен страх, че неизчислимите страшни сили могат по всяко време да докарат бедствия на човечеството. А в Египет боговете притежавали мощ, без да бъдат жестоки. Природата се представяла като определен ред, чиито измерения са или повърхностни и незначими, или пък са разгръщане във времето на това, което е било предопределено в началото. Нещо повече, египетската царска власт е гарантирала сигурност на обществото. Защото, както обяснява д-р Уилсън, тронът се заемал от един от боговете. Фараонът е бил божество, син и образ на Твореца. По такъв начин фараонът осигурявал по всяко време хармоничното единство между природата и обществото. Докато в Месопотамия събрание на боговете определяло простосмъртен да властва над хората и божественото благоволение можело по всяко време да се отдръпне от него. Човекът е бил предоставен на милостта на решения, на които нито може да повлияе, нито да ги прецени. Ето защо царят и съветниците му търсели предзнаменования на земята и на небето, в тях да открият някаква промяна на божествената милост, за да може катастрофата да бъде предсказана и по възможност предотвратена. В Египет нито астрологията, нито гадателството са се развили до такава степен.

Разликата в климата и на двете царства ярко се е отразила в митовете им за сътворението. В Египет сътворението се представя като чудесен акт на всемогъщия Творец, който подрежда покорните елементи. Обществото е неизменна част от вечния ред, който той е сътворил. В Месопотамия Творецът е избиран от божественото събрание, безпомощно пред заплахата от силите на хаоса. Героят Мардук довел докрай победата над тях, създавайки вселената. Това излиза почти като закъсняло хрумбвне и човекът бил специално опредлен за божи служител . Няма нищо постоянно в човешкия свят. Всеки път на Нова година боговете се събират, за да „определят (такива) съдбини” на човечеството, каквито си пожелаят.

Разликите между начина на виждане на света в Египет и Месопотамия са много големи. И все пак двата народа са единни по основните предположения, че индивидът е част от обществото, че обществото е вградено в природата, че природата не е нищо друго освен проявление на божеството. Тази доктрина фактически е била повсеместно приемана от древните народи с едно-единствено изключение – еврейския народ.

Евреите излизат късно на историческата сцена и населяват страна, пропита от влияниията на двете съседни по-високи култури. Би трябвало да се очаква, че новодошлите ще възприемат чуждия начин на мислене, тъй като той е подкрепян от огромен авторитет. В миналото така се случавало с безброй преселници от планинските и пустинни райони и много отделни евреи фактически се приспособили към начина на живот и мислене на по-високо образованите си съседи. Но подражанието не е било характерно за еврейската мисъл. Напротив, с едно странно упортство и високомерие тя издържала докрай натиска на мъдтостта на съседните на Израел държави. Възможно е в много от епизодите на Стария Завет да открием отражение от вярванията на Египет и Месопотамия, но преобладаващото впечатление, оставено от този документ, е като да е оригинал, а не заемка.

Определящият еврейското мислене догмат е тоз за абсолютната трансцендентност на Бога. Йехова не се намира в природата. Нито слънцето, нито земята, нито небето са божествени; дори и най-могъщите природни явления не са нищо друго освен отражение на божието величие. Не е възможно дори да се наименува Бога:

“И рече Моисей Богу: Ето, аз ще отида при синовете Израилеви и ще им кажа: Бог на вашите отци ме изпрати при вас. А те ще ме попитат: Kак Му е името? Какво да им кажа?
Бог отговори на Моисея: Аз съм Оня, Който съм. И рече: Tъй кажи на синовете Израилеви: Оня, Който e (Иехова) ме прати при вас.” [Изход, 3, 13–14]

Богът на евреите е чисто битие, неопределимо, неизразимо. Той е свещен. Това означава, че е sui generis (самодостатъчен). Но не че той е табу, или че той е сила. Просто означава, че всички ценности са изцяло атрибути само на Бога. Ето защо всички отделни явления са обезценени. Д-р Ъруин е посочил, че според еврейската мисъл човек и природа не са обезателно порочни, но и двете са по необходимост без всякаква стойност пред Бога. Както Елифас казва на Йов:

„Човек по-праведен ли е от Бога? И мъж по-чист ли е от своя Творец? Ето, Той и на слугите Си не доверява и у Ангелите Си съглежда недостатъци: толкова повече у онези, които обитават жилища от кал, чиито основи са прах и които се изтребват по-скоро и от молец.” [Йов, 4, 17–19]

Аналогичен смисъл е заключен и в думите на Исаия [Исаия, 64, 6]: „Всички ние станахме като нечист човек, и всяка наша правда е като зацапана дреха.” Дори праведността на човека – най-висшата му добродетел – няма  стойност в сравнение с абсолюта.

В сферата на материалната култура такова схващане за Бога води до иконоборство; необходимо е усилие на въображението, за да се осъзнае съкрушителната дързост на това презрение към изображенията във времената на древните евреи и в конкретната историческа обстановка. Навсякъде другаде религиозното усърдие не само е създавало поеми и е изисквало ритуални действия, но е и търсело живописност и пластична изява. Евреите обаче отхвърлят умесността на „идолите”; на безграничното не може да се придаде форма; неопределимото би се обидило от всеки опит да бъде изобразено, независимо от майсторството и предаността, които биха съпровождали подобен опит. Всяка крайна реалност се превръща в нищо пред абсолютната ценност – Бога.

Дълбоките различия между еврейските възгледи и обичайните за Близкия Изток най-добре могат да се илюстрират чрез трактовката на една и съща тема – нестабилността на обществения ред. Разполагаме с голям брой египетски текстове, разказващи за периода на социална промяна, последвал великата ера на строителството на пирамидите. Разрушаването на обеществения ред будело ужас. Неферти казва:

„Показвам ти земята, изпълнена със стенания и скръб. Този със слаба ръка (сега) има (силна) ръка… Показвам ти как най-нищожният стана най-висшестоящ… Беднякът ще се сдобие с богатства.”

„Ипувер, най-значителният сред мъдреците, е дори още по-ясен. Например той проклина като чудовищна пардодия на реда факта, че „огърлици от злато и лазурит висят на шиите на робините. А благородните дами ходят пеша и господарите на къщите питат: ‘Ще получим ли нещо за ядене?’… Виж, тези, които притежаваха легла, сега лежат на пода. А той, който спеше в мръсотия, сега си постила леглото”. Крайният резултат е явно нещастие за всички. „Не стига това, ами и големи и малки казват: „Бих искал да съм мъртъв.”

Същият мотив срещаме и в Стария Завет – преобръщане на установените социални условия. Когато Ана след дълги години бездетност се моли за син и ражда Самуил, тя възхвалява Бог:

„Никой не е тъй свет като Господа; защото няма друг, освен Тебе; и няма твърдиня като нашия Бог. Не продължавайте да говорите думи надменни; дръзки думи да не излизат из устата ви; защото Господ е Бог на знанието, и делата Му са обмислени. Лъкът на силните се пречупва, а слабите се със сила препасват; ситите работят за хляб, а гладните почиват; дори безплодната ражда седем пъти, а многодетната изнемощява. Господ умъртвява и съживява, сваля в преизподнята и изважда; Господ прави човека сиромах и богат, унижава го и го въздига. От праха Той подига бедния, от калта възвишава сиромаха, като го туря да седне с велможите, и им дава в наследство престола на славата; защото у Господа са основите на земята, и Той върху тях утвърди вселената.” [Първа книга Царства, 2, 2–8]

Забележете, че последните редове ясно сочат, че Бог е създал съществуващия обществен ред , но, което е много характерно, този ред не е придобил от това нито святост, нито ценност. Святостта и ценноста си остават атрибути само на Бога, а насилствените изменения на съдбата, наблюдавани в обществения живот, не са нещо друг освен знаци на божието всемогъщество. Никъде другаде не срещаме такова фанатично обезценение както на природните явления, така и на човешките постижения – изкуство, човешко достойнство, обществено устройство – пред лицето на уникалната значимост на божеството. Правилно е било отбелязано, че монотеизмът на евреите е корелат на упорството, с което отстояват безусловната природа на Бога (J. Hehn). Само един Бог, транцендентен на всяко явление, необусловен от каквато и да било проява, само един неопределим Бог може да бъде единствената основа на всяко съществуване.

Такова схващане за Бога представлява толкова високо равнище на абстракция, че както изглежда, достигайки го, евреите са напуснали царството на мито-поетичното мислене. Това впечатление се засилва и от наблюдението, че Старият Завет е забележително беден откъм митология от типа, който срещаме в Египет и Месопотамия. Но това впечатление се нуждае от поправка. Процесите на мито-поетичното мислене са безспорни за някои раздели на Стария Завет. Например великолепните стихове на Соломоновите притчи, които описват Мъдростта на Бога, персонифицираща се и материализираща се по същия начин, както и съответствуващото схващане за маат в Египет. Дори и великото схващане за единствения трансцендентен Бог не е изцяло освободено от мита, защото не е продукт на отвлечени разсъждения, а на страстни и динамични преживявания. Еврейската мисъл не преодолява изцяло мито-поетичното мислене. Фактически тя създава нов мит – мита за Божията Воля.

Въпреки че величественият „Ти”, който се изправя пред евреите, е отвъд природата, той е свързан с хората по специфичен начин. Защото, когато освободени от робството те бродеха „в пустнята… в загубената, ужасяваща пустош … сам Бог (ги) водеше и нямаше никакъв друг бог с (тях)” [Второзаконие, 32, 10–12]. И рече Бог:

„А ти, Израилю, рабе Мой, Иакове, когото Аз избрах, семе на Авраама, Моя приятел, – ти, когото взех от краищата на земята и повиках от краищата й, и ти рекох: ти си Мой раб, Аз те избрах и не ще те отхвърля.” [Исаия, 41, 8–9]

По такъв начин Божията Воля се усеща като фокусирана върху конкретна, специална група хора; утвърждава се, че тя е разкрила себе си в един реален за тях исторически момент и непрестанно и безмилостно е подбуждала, възнаграждавала и наказвала избрания от нея народ. Защото Бог е казал в Синайската пустиня: „Вие ще ми бъдете царство от свещеници и народ свет.” [Изход, 19, 6]. Мъчителен е този еврейски мит за богоизбрания народ, за божественото обещание, за наложеното ужасяващо морално бреме – прелюдия към по-късния мит за Божието Царство – тази още по-далечна и по-духовна, „обетована земя”. Защото в мита за богоизбрания народ неизразимото величие на Бога и нищожността на човека са взаимно свързани в една драматична ситуация, която трябва да се разгърне във времето и да се движи към едно бъдеще, където далечните, но свързани паралели на човешкото и божието съществуване ще се срещнат в безкрайността.

Не космическите явления, а самата история тук е обременена с определен смисъл – тя се е превърнала в откровение на божията динамическа воля. Човекът не е просто слуга на боговете, както е в Месопотамия, нито е поставен, както в Египет, в едно предопределено място на статичната вселена, която не се нуждае, а всъщност и не би могла да се поставя под въпрос. Според еврейското мислене човек е тълкувател и слуга на Бога; той дори е удостоен със задачата да реализира Божията воля. По такъв начин човек е обречен на безкрайни усилия, които в крайна сметка ще останат безплодни поради несъвършенството му. В Статия Завет човекът получава нова свобода и ново бреме от отговорност. Констатираме също и една нова и пълна липса на eudaimonia, на хармония – независимо дали по отношение на света на разума или на света на възприятията.

Всичко това може да ни помогне да си обясним страданието на отделните личнсоти в Стария Завет. Никъде в литературата на Египет и Ваволон не се натъкваме на самотата, характерна за библесйките образи, удивително реални в тяхната смесица от грозота и красота, гордост и разкаяние, успехи и падения. Такава е трагическата фигура на Саул, проблематичният Давид и неизброимо множество други образи. Намираме отделния човек ужасяващо изолиран пред лицето на трансцендентния Бог: Авраам, влачейки се уморено към мястото на жертвоприношението заедно със своя син, Иаков в своята борба, Моисей и пророците. В Египет и Месопотамия човекът е постоянно потиснат, но и същевременно подкрепян от величествения ритъм на природата. И в най-черните си мигове, когато се чувства хванат в мрежите на непостижими решения, усещането, че е част от природата, му въздейства успокояващо. Той е нежно увлечен от вечните космически приливи и отливи на сезоните. Дълбочината и интимността на връзката на човека с природата намира израз в древния символ на богинята-майка. Но еврейското мислене напълно отхвърля този образ. То различава само суровия Баща, за когото е казано: „Той го намери в пустиня (Иаков, народа), закриляше го, грижеше се за него, пазеше го като зеницата на очите Си.” [Второзаконие, 32, 10]. Връзката между Йехова и избрания от него народ е окончателно установена в периода на бягството от Египет. Евреите са считали четиридесетте години, прекарани в пустинята, за решаващ момент в своето развитие. И ние също можем да разберем оригиналността и последователността на размишеленята им, ако ги свържем с опита им в пустинята.

Читателят ще си спомни, че в предходните глави се отделяше голямо внимание на релефа на Египет и Месопотамия. Това не означава, че авторите са се поддали на необоснован натурализъм, те не твърдят, че културните постижения се дължат на причини от физико-географски характер. Те просто предполагат, че може да съществува връзка между между релефа и културата – едно предположение, което ще приемем с по-голяма охота, след като видяхме, че заобикалящият човека от древността свят му се противопоставя като „Ти”. Тогава можем да се запитаме какво е естественото обкръжение на евреите, определило преживяването им на света. Независимо какъв е бил предишният им живот и прозиходът им, евреите са били в този момент номадски племена. И доколкото са били номади в Близкия Изток, те би трябвало да са живели не в неизбродни степи, а между пустинята и обработваемите земи, между най-плодородните земи и пълното отрицание на живота, които в това забележително ъгълче от земното кълбо се намират един до друг. И следователно те от опит са познавали както възнаграждението, така и цената на съществуването и в двете.

Евреите жадували да се нахранят в плодородните равнини. Но, което е характерно за тях, те мечтаели за земи, в които да тече мед и мляко, а не за земи, които дават свръхизобилна реколта, както египтяните си представяли задгробния си живот. Изглежда, че пустинята като метафизическо преживяване приела застрашителни размери за евреите и е оцветявала всичките им оценки. Вероятно именно напрежението между желанието и презрението към желаното може да обясни някои от парадоксите на древноеврейските вярвания.

Уредените държави от Близкия Изток били земеделски държави, а ценностите на едно земеделско общество са точно противоположните на тези, които има едно номадско племе и по-специално номадско племе в пустинята. Създаденото у земеделците дълбоко уважение към безличанта власт, робството и принудата, наложени от организираната държава, изглеждат за члена на номадското племе като непоносима за него липса на лична свобода. Вечните грижи, свързани с растежа на посевите, и пълната зависимост на земеделците от този растеж изглеждат на номадите като форма на робство. Нещо повече, за тях пустинята е чиста, а мястото, където животът процъфтява, но и загива, е за него отвратителна гледка.

От друга страна, номадската свобода може да бъде купена само на определена цена; защото, който отхвърли сложността и взаимната зависимост на едно земеделско общество, той не само печели свобода, но и губи връзката си със света на явленията; фактически той купува свободата си с цената на отказ от значими форми. Защото навсякъде, където намираме дълбоко уважение към самия факт на живота и растежа, намираме и грижа по отношение иманентността на божеството и формата на неговата изява. Но при абсолютната самота в пустинята, където нищо не се изменя и не се движи освен човека по свое собствено желание и където формите на релефа са само белези, ориентири без значение сами по себе си – тук може да се очаква образът на Бога да се издигне над конкретните явления. Човекът, изправен пред Бога, няма да го съзерцава, а ще чува гласа му и заповедите му, както правят Моисей, пророците и Мохамед.

Когато сравнявахме местата, от които произхождат евреите, египтяните и жителите на Месопотамия, ние се занимавахме не с отношението между колективната психология и естествената среда, а с дълбоките различия в чисто религиозните преживявания. Странният начин на преживяване на действителността, който току-що описахме, изглежда е характерен за най-значителните фигури в Стария Завет. Това е важно да се осъзнае, не защото ще ни даде възможност да ги разберем по-добре като личности, а защото ще можем да разберем какво оцветява и обединява техния начин на мислене. Те предлагат на обсъждане не умозрителни теории, а революционно и динамично учение. Доктрината за единствения, неопределен от нищо трансцендентен Бог, отхвърляла осветените от времето ценности, провъзгласявала нови и постулирала метафизическо значение както на историята, така и на човешките действия. С една изключителна нравствена смелост евреите почитали абсолютния Бог, същевременно жертвувайки хармоничното си съществуване в името на вярата. Отивайки отвъд близкоизточните митове за иманентното божество, те, както видяхме, са създали нов мит за волята на Бога. А на гърците, с тяхната изключителна интелектуална дързост, е останало да открият такава форма на спекулативно мислене, която напълно да преодолее мита.

_____________________

* Преводът на текста е по изданието на H. And H.A. Frankfort, J.A. Wilson, Th. Jacobsen, W.A. Irwin – The Intellectual Adventure of Ancient Man, Chicago, 1946, 363ff.

Вашият коментар

Filed under Древният Близък Изток, Стар Завет

Литературни аспекти на СЗ (1)

T. Longman III, R.B. Dillard

Въведение в Стария Завет, част III (a)

Цар Давид свири на арфа

Разкази и поеми

От гледна точка на формата Старият Завет в по-голямата си част може да бъде разделен на две рубрики: разкази и поеми. Разбира се, има и пасажи като списъкът на племенните граници във втората половина на Исус Навиев, описанието на главните приношения в първата глава на Левит, моисеевите закони, или пък свръхдългото родословие в началото на Летописи. Но дори и тези пасажи се намират в контекста на разказите за миналото на Израел и великите дела на Бог спрямо него. Там ние не срещаме форми, които да наподобяват модерната историография, научни текстове, или богословски трактати. Вместо това срещаме разкази и поеми.

Разказите и поемите са форми по-достъпни и съобщими за широката публика на древен Израел, отколкото би била една по-техническа и прецизна форма на комуникация. И най-младите и необразованите могат да оценят и разберат историите за Самсон и Далила, Естер, или Рут. В допълнение, разказите и поемите не просто ни съобщават някаква информация. Те също така повлияват емоциите ни, призовават волята ни и стимулират въображението ни по начин, по който модерното систематично богословие не може.

Тъй като толкова голям дял от Стария Завет идва под формата на разкази и поеми, важно е да повдигнем въпроса за интерпретацията преди да пристъпим към обсъждане на различните му компоненти. Културите се различават по начина, по който разказват истории и пишат поеми, и като ‘чужди’ интерпретатори ние трябва да открием литературните конвенции, от които бибелйските автори са се ръководели. Ще направим анализ на разказването на истории и композирането на поеми в античен Израел с намерението да предложим една ‘читателска стратегия’.

___________________________________

Конвенциите на старозаветната поезия

Поезията е високо стилизиран език, който обикновено е лесно различим от прозаичните истории. Поезията е изкуствен език, в този смисъл, че не следва ежедневните правила на комуникация.

Макар да съществуват поетически характеристики, няма единствена или дори група от характеристики, които изчерпващо да дефинират поезията като такава. В редки случаи, по-специално в някои от пророците, е трудно да се каже дали пасажът представлява поезия или високо стилизирана проза.

Стегнатост. Водещата характеристика на поезията е стегнатостта или сбитостта. Докато прозата е съставена от сложни изречения и параграфи, поетите ползват кратки изречения, групирани заедно чрез строфи и различни степени на повторение. В резултат на това, поетичните редове са доста къси. Тази отличителна черта е лесно забележима в много от съвременните преводи на Библията, тъй като поетичните пасажи оставят до себе си широки празни полета.

Поезията казва много с малко думи. Тази езикова икономия се осъществява по различни начини, като двата най-интересни са: (1) изпускането на съюзи и други граматически частици, и (2) високата честота на употреба на образен език (за което ще говорим по-долу). Съюзите са кратки, но важни думи, които указват отношението между две прости изречения. В поезията, обаче, те се използват твърде пестеливо и това е преднамерено. Те често се пордразбират, както например в Псалм 23:1: „Господ е пастир мой; няма да остана в нужда”. Тук липсват съюзи, но се подразбира причинно-следствена връзка: Понеже Господ е пастир мой, затова няма да остана в нужда.

Относителното отсъствие на съюзи в поезията й придава стегнатост и създава нагласата за по-бавен и концентриран прочит.

Паралелизъм. Еврейската поезия съдържа висока степен на повтаряемост. Най-честият вид повторение е в рамките на един стих или ред, но паралелизъм може да се постигне и през големи разстояния в псалма (вж. Пс. 8:1, 9). Повторението само в редки случи е дословно.

Паралелизмът почти винаги присъства в поезията, но също е и лингвистичен орнамент, който понякога се ползва в прозата. Затова, паралелизмът сам по себе си не е достатъчен критерий за дефиниране на поезията. И все пак, там където има висока честота на паралелни редове, можем да сме сигурни, че става въпрос за поетичен пасаж.

Паралелните редове не са стриктно идентични; те са сходни и все пак различаващи се. Паралелизмът не е „да кажеш едно и също с различни думи”. Различните думи от втората част на паралелизма продължават смислъла от първата част по някакъв значим начин. Например, Псалм 9:1:

Ще те славословя, Господи, с цялото си сърце;

Ще разкажа всичките твои чудесни дела.

Във втората част на този твърде типичен двоичен паралелизъм псалмистът уточнява начина на своето славословие. Той отговаря на въпроса: Как ще славословя Господа? Ще го славослови като свидетелства за всичките му чудесни дела.

Правилният начин за интерпретация на даден паралелизъм, следователно, е да се разсъждава върху отношението между частите му. Нищо не може да се предполага преди сравняването им, освен това, че втората и следващите части ще продължат или конкретизират по някакъв начин смисъла на първата (Kugel; Alter; Berlin; Longman 1988).

Паралелизмът е друг повод за забавяне и концентриране на прочита. Определянето  на отношението между редовете на поемата изисква някакво време за расзъжение от страна на читателя.

Метрика. Стихотворните стъпки играят важна роля в по-голямата част от световната поезия. Гръцката и латинската поезия, например, оперират с определени метрични схеми. Неслучайно първите екзегети, обучени в класическа реторика, се опитват да идентифицират метричните канони на еврейските поеми, прилагайки категориите на класическата поезия (напр. Йосиф, Августин, Йероним).

Оттогава до сега не е спирало търсенето на ключ за разгадаване мистериите на библейската стихотворна метрика. Епископ Lowth, в магистърския си труд върху еврейската поезия от XVIII век, разглежда метриката заедно с паралелизма като същностна характеристика на поезията. Все пак, той така и не успява да открие конкретния вид метрика, която действа в библейската поезия и отдава своя неуспех на голямата си времевата отдалеченост от периода на съчиняването й.

Сдържаността на Lowth не обезкуражила онези, които продъжлили подхода му. За повече от двеста години различни учени обявяват, че най-после са открили метричните канони, които ще ни позвлят да анализираме и дори да реконструираме поемите. Един бегъл поглед към текст-критическия апарат ще ни покаже колко често се правят текстови поправки metri causa (“по метрични причини”).

Нагласите спрямо ролята на метриката силно се промениха и днес все повече изследователи стигат до извода, че в еврейската поезия метрика няма (O’Connor 1980; Kugel 1981). И въпреки че все още се намират такива, които да поддържат тезата за наличие на метрични схеми (Stuart 1976), тази позиция вече не е убедителна за повечето учени. (Longman 1982).

Образност. Образните изрази се срещат навсякъде в Библията, но присъстват по-често и по-интензивно тъкмо в поетичните й дялове. Образността допринася за сбитостта на поезията, тъй като тя позволява на авторите да предадат своето послание с по-малко думи.

Образността е индиректен начин на говорене и писане. За разлика от директното твърдение, образното изказване сравнява нещо или някого с друго нещо или с другиго. Например, Песен на песните 1:9:

Уподобих те, любезна моя, на кобила

сред конете от фараоновите колесници.

В този стих говорещият прави сравнение между две неща: неговата любима и кобила впрегната във фараонова колесница. Разликата между двата обекта в сравнението привлича нашето внимание и ни кара да се замислим. Следващата стъпка е да идентифицираме сравнението. В конкретния случай е нужно определено познаване на историческия контекст за да се разбере ефекта на този комплимент. Изследванията показват, че в египетските колесници е позлван впряг само от жребци, без да се допускат кобили. Поуп посочва в коментара си (M.H. Pope, 1977, 336–41), че израилтяните познавали военна тактика, при която сред конете от впряговете на противника се пускала кобила за да ги разконцентрира.

Накратко, поезията се характеризира с висок процент образност (Caird). Образните сравнения са допълнителен фактор за забавяне на четенето и концентриране на читателя върху съответния поетичен пасаж (за обзор на главните образи в Библията, вж. Ryken, Wilhoit, and Longman 1998).

Заключение. Стегнатостта, паралелизмът и образността са най-съществените характеристики на еврейската поезия. Трябва да отчитаме наличието на тези конвенции, ако искаме да интерпретираме Стария Завет коректно. И все пак, поезията не се чете само чрез прилагане на строги формули. Паралелните стихове съществуват в множество разновидности и преработки, и ако някои образи са ни добре познати, други са единствени по рода си и трябва да се изучават внимателно в техния контекст.

В допълнение, ще предупредим, че макар това да са главните поетични орнаменти, съществуват и много други средства използвани в библейската поезия. Относно по-редките средства информация може да се намери в справочниците по библейска поезия (Watson 1984; Longman 1988).

Еврейската поезия не е лесна за четене. Тази форма изисква от читателя внимателно и разсъдително проследяване на редовете, на техните взаимовръзки и смисли. Но усилието си заслужава. Все пак, една голяма част от Стария Завет е поетична по форма. В действителност, ако цялата старозаветна поезия бъде събрана на едно място, корпусът й би бил по-обемен от целия Нов Завет.

Вашият коментар

Filed under Литературни форми, Стар Завет

Литературни аспекти на СЗ (2)

T. Longman III, R.B. Dillard

Въведение в Стария Завет, част III (b)


Конвенциите на старозаветните разкази

Въпреки че Старият Завет съдържа голям дял поезия, по-голямата част от него е написана в проза. Прозата е по-близо до ежедневния разговорен език, отколкото поезията. И докато стиховете и строфите са градивния материал на библейската поезия, изреченията и параграфите изграждат прозата. Казано по друг начин, прозата, общо взето, е по-малко ‘литературна’ от поезията; в първата грижата за това, как нещо е казано е по-малка в сравнение с втората; езикът й обикновено не е толкова ‘висок’ или формален и при нея се използват по-малко метафори и образни сравнения.

Би било голяма грешка, обаче, да прокараме рязко разграничение между прозата и поезията в Библията. По-голямата част от повествованието на Стария Завет е литературно оформено. Съответно, прозата в Стария Завет наподобява онова, което наричаме литературно повествование и не е чудно, че тя се поддава на литературен анализ.

Литературният анализ прилага категориите и методите на съвременната литературна теория за да разкрие конвенциите на еврейската литература. Alter (1983, 113–17) установява, че

всяка култура, дори всяка епоха в определена култура, развива свои специфични и понякога заплетени кодове на разказване на историите си, обхващащи всичко: от повествователната гледна точка, процедурите на описание и управлението на диалога до хронологичната подредба и организацията на сюжета.

Литературният подход изследва и разкрива конвенциите на библейската литература за да разбере посланито, което тя изразява посредством тях. В следващите няколко страници ще очертаем основите на литературния подход към еврейската проза. Изучаването му трябва да се допълни и с онези по-подробни изследвания, посочени в библиографията.

Жанр. Понятието за жанр се отнася както за прозата, така и за поезията, но ние отложихме обсъждането му за тук. Жанрът е от изключителна важност, защото идентифицирането на жанра на даден текст определя избора на читателска стратегия (вж. Osborne 1991 и Longman 1997 за херменевтични изследвания, които отдават сериозно внимание на въпроса за жанра).

Изследването на жанра показва, че има множество различни типа литература. Авторите избират средство, чрез което да отправят посланията си към читателя, и изборът им на определен жанр сигнализира на читателя как да възприеме посланието. Например, когато текстът започва с „Имало едно време …”, авторът преднамерено праща сигнал на читателя чрез ползването на традиционна формула. Образованите читатели и децата се досещат, че им предстои да прочетат или чуят история, която не е исторически коректно описание,  а е вълшебна приказка.

Библията, обаче, е древен текст, отдалечен от нас не само по време, но и по култура. Жанрът е една от конвенциите, които, както пояснява Alter, е културално обвързана. Трябва да изследваме всяка библейска книга за да определим жанра й и конкретните сигнали, ориентиращи правилната й интерпретация. Тук накратко ще проследим основните моменти на жанровото изследване касаещо тълкуването на Стария Завет (вж. Longman 1987, 76–83; 1988, 19–36 за по-подробен преглед).

Що е жанр? Жанрът обединява група текстове, носещи една или повече общи характеристики помежду си. Тези текстове могат да си приличат по съдържание, структура, фразеология, стил, тон.

Когато авторът пише текста си, той пише в литературен контекст. Тоест, той не сътворява литературна творба, която да е напълно нова и несврързана с нещо казано преди. Авторът пише в определена традиция, която може и да разшири, но не и да заличи. Например, колкото и да са различни една от друга множеството биографии, всички те си приличат по предмета си – живота на определена личност. Кратките разкази могат да имат различен предмет, но ги обединява относителната им дължина и измисленост.

Въпреки всики утночнения, все пак, трябва да признаем, че жанрът е флуидна категория (Longman 1985). Тази флуидност се проявява на две равнища. На първо място, един текст може да спада към различни жанрове на еднакво равнище на абстракция. Псалм 20, например, може да се включи едновременно в категорията на царствените песни и в тази на химните. Повествованието за Михая (3 Цар. 22; 2 Лет. 18) е едвновременно царска автобиография, военен доклад и поучителен разказ за изпълненено пророчество.

На второ място, жанровете са флуидни поради това, че функционират на различни равнища на абстракция спрямо текста. Тъй като жанровете се определят от общите черти, съществуват различни жанрови равнища в зависимост от броя прилики с други текстове. Една широка жанрова категория ще включва множество различни текстове, споделящи малко характеристики помежду си. Една тясна жанрова категория ще съдържа малко текстове с множество общи характеристики помежду им.

Псалм 98 е добра июстрация на тези положения. Той спада към жанра на „еврейската поезия” по силата на наличните в него паралелизъм, стегнатост и образност. На едно друго равнище той принадлежи към по-тясната категория на „химна” поради характеризиращият го тон на безгранична радост. На едно още по-тясно равнище, той е „химн на божия войн”, понеже за него е характерна възхвалата на Божията спасителна помощ във военна ситуация.

Значимостта на жанра за интерпретацията. Жанровото изследване носи множество важни предимства за интерпретацията (Longman 1985). Две от тях са най-значими: жанрът като ориентир при избора на читателска стратегия и жанрът като втори литературен контекст.

Съзнателно или несъзнателно, жанровата идентификация задава посоката и границите на читателските очаквания. Всъщност, тя дава началния тласък на цялостната читателска стратегия. Да разгледаме втората строфа от Псалм 1:

Не е така с нечестивите!

Те са като плявата,

която вятърът отвява.

Затова, нечестивите няма да устоят в съда,

Нито грешните в събора на праведните.

По различни причини, ние незабавно разпознаваме тези редове като поезия. И очакваме да има повторения и образни сравнения.

В друг пасаж четем: „В дванадесетата година на юдовия цар Ахаз, се възцари в Самария над Израиля Осия, син на Ила, и царува девет години.” (4 Царе 17:1). Този път, непосредственото ни впечатление е, че пасажът представлява историческо повествование; ние веднага разпознаваме, че авторът има за цел да съобщи историческа или хронологична информация.

Можем да имаме същото непосредствено впечатление от следните думи на Исус: „Двама души възлязоха в храма да се помолят, единият фарисей, а другият бирник” (Лука 18:10). Тези думи, обаче, се предшестват от „[Исус] каза и тая притча”. Тук имаме изричен жанров сигнал, който задава различна читателска стратегия от онази, която прилагаме към пасажа от 4 Царе 17. Исусовият разказ е измислен. И по-точно, това е дидактична измислица – тя цели да представи поука на слушателя или читателя.

Второто главно предимство, което ни дава жанровото изследване е придобиването на вторичен литературен контекст. Този момент е обобщен от Фрай (Frye 1957, 247–48):

Целта на жанровия критицизъм е не толкова да подреди, колкото да изясни … традициите и сродствата, извеждайки по този начин голям брой литературни взаимовръзки, които иначе не биха били забелязани поради липсата на контекст, в който да се впишат.

С други думи, самата практика на съпоставително изучаване на сродни текстове води до осветляването на всеки индивидуален текст. Този резултат е особено полезен за индивидуални текстове, които сами по себе си са трудни за разбиране, но които могат да бъдат прояснени чрез сравняването им с по-разбираеми примери от същия жанр.

От досега казаното стана ясно, колко е важно да разпознаем жанра на даден текст, когато тръгнем да го интерпретираме. Задавайки читателска стратегия и елиминирайки погрешните очаквания и оценъчни критерии, жанровата класификация служи за предверие към смисъла на текста.

Динамика на повествованието. Ограниченото място тук не ни позволява подробно да разгледаме динамиката на библейското повествование, но това кратко въведение може да се допълни с редица съвременни изследвания (Alter; Longman; Berlin; Sternberg; Trible). Тук ще засегнем само няколко подбрани теми, които са ценни с това, че разкриват отчетливи културни конвенции, даващи ориентир за читателската стратегия.

Разказвачът и гледната точка. Обсъждането на ролята на разказвача в повествованието е тясно свързано с въпроса за гледната точка. Разказвачът играе ключова роля в оформянето на читателското впечатление за съответния пасаж. Разказвачът постига това по разнообразни начини: от споделянето или премълчаването на определена информация до даването на изричнен коментар.

Повествованията могат да се разделят на такива в първо и такива в трето лице. В първия вид разказвачът обикновено е персонаж от разказваната история и в резултат на това представя една ограничена гледна точка. Повествованието в трето лице се отнася до всички персонажи без(раз)лично; и в тази форма разказвачът може да заеме позицията на всезанаещ и вездесъщ. Повечето повествования в Библията са в трето лице и са от позицията на всезнанещ разказвач (като изключения тук могат да се посочат, например, част от Ездра-Неемия, „автобиографията” на Кохелет в книга Еклесиаст, и пасажите от „ние” позиция в Деяния). Rhoads & Michie (1982, 36) описват по следния начин повествователната гледна точка в евангелието от Марк:

Разказвачът не участва в събитията от разказваната история; говори в трето лице; не е ограничен от време и пространство при разказването на историята; представлява едно подразбиращо се невидимо присъствие във всяка сцена, способен е да бъде навсякъде за да засвидетелства случаващото се; демонстрира всезнание, изявявайки мислите, чувствата и усещанията на много от участниците; често прекъсва линията на представяното действие за да даде на читателя директни пояснения относно даден обичай, значението на чужда дума, или поуката от случилото се; и разказва историята от една всеобхватна идеологическа перспектива.

Това обобщение важи за по-голямата част от библейското повествование. Гласът на разказвача често е аторитетен водач в разказваната история, осигуряващ гледна точка. Разказвачът насочва читателя как да възприема героите и събитията от повествованието.

Посочвано е, че читателите реагират на всезнаещия разказвач с несъзнателно подчинение. Rhoads & Michie отбелязват: „Когато разказвачът е всезнаещ и невидим, читателите са склонни да не забеляват неговите предубеждения, ценности и мироглед” (1982, 39). Изборът на такова мощно убеждаващо средство съответства на намерението на Библията да отправя авторитетни послания.

Сюжет и персонаж. Сюжетът и персонажът са тясно свързани и могат да бъдат разграничени само за целите на анализа. Хенри Джеймс (цитиран от Chatman 1978, 112–13) съотнася тези два елемента, питайки: „Какво е персонаж, ако не причинител на случка? Какво е случка, ако не илюстрация на персонаж?”

Описанията на сюжетната динамика, давани от литературните критици, се различават в детайлите си. Първото и най-основното е на Аристотел: той описва сюжетът като състоящ се от начало, среда и край. Brooks (1984, 5) определя сюжета по следния лесен за разбиране начин: „Сюжетът е принципът на взаимосвързаност и целесъобразност, без който не можем да обединим отделните елементи – случки, епизоди, действия – в едно цялостно повествование.” Poythress (вж. Longman 1987, 92) представя един по-усложнен анализ на повествованието, който може да се представи графично по следния начин:

Analysis of Narrative

Фигура 1: Анализ на повествованието

По правило сюжетът се разгръща чрез конфликт. Конфликтът поражда нуждата да бъде разрешен. Началото на разказа, с въвеждането на конфликта, ни води през средата към края, когато конфликтът бива разрешен.

При изучаването на Стария Завет полезна първа стъпка е да се направи елементарен сюжетен анализ. Този анализ ще осигури рамка за предстоящата интерпретация.

Както беше споменато по-горе, персонажите са същината на сюжета. Но някои читатели на Библията не биха се съгласили с това твърдение. Нима трябва да възприемаме Давид, Соломон, Ездра, Естер, Йона – дори Исус – просто като литературни персонажи? Няма ли подобен подход да приравни бибелйските герои с Крал Артур, Били Бъд, Феликс Холт, или Капитан Ахаб и така да ги сведе до измислени същества?

Да се анализира Давид като литературен персонаж в определен текст, все пак не е същото като това, да се отрича, че той е бил исторически цар или че събитията, описани в книгите на Царете са действителни. Трябва да признаем, че разполагаме само с откъслечни описания на живота на Давид и че в този смисъл ще ни е от полза внимателното разглеждане на начина, по който Давид е представен в текста. С други думи, трябва да осъзнаем, че тези описания са оформени; че Библията ни дава подбрани, подчертани и интерпретирани описания на историчеки събития.

Заключение. Старозаветните повествования в проза са многофункционални. Повечето то тях целят да предадат исторически акуратна информация, като същевременно водят читателя към по-дълбоко богословско разбиране на Бога и отношенията му с неговия народ. Разказите, в голямата си част, са изкусно сътворени литературни произведения. Съществуват различия между, да кажем, Йосифовото повествование и Левит по отношение на литературното намерение и сложност, но в повечето места можем да разпознаем самосъзнателност не само в онова, което е казано, но и в начина, по който е казано. Литературният анализ, макар да е само част от цялостния анализ, оказва незаменима помощ при разкриването на вложените от автора смисли в дадена книга или пасаж от Писанието.

_____________

Библиография

R. Alter, The Art of Biblical Narrative (Basic Books, 1981); idem, “A Response to Critics,” JSOT 27 (1983): 113–17; idem, The Art of Biblical Poetry (Basic Books, 1985); A. Berlin, Poetics and Interpretation of Biblical Narrative (Sheffield: Almond, 1983); idem, The Dynamics of Biblical Parallelism (Indiana University Press, 1985); P. Brooks, Reading for the Plot: Design and Intention in Narrative (Vintage Books, 1984); G. B. Caird, The Language and Imagery of the Bible (Westminster, 1980); S. Chatman, Story and Discourse (Cornell University Press, 1978); N. Frye, Anatomy of Criticism (Princeton University Press, 1957); idem, The Great Code (London: Ark, 1982); S. A. Geller, Parallelism in Early Biblical Poetry (HSM 20; Missoula: Scholars, 1979); J. Kugel, The Idea of Biblical Poetry (Yale University Press, 1981); T. Longman III, “A Critique of Two Recent Metrical Systems,” Bib 63 (1982): 230–54; idem, “Form Criticism, Recent Developments in Genre Theory and the Evangelical,” WTJ 47 (1985): 46–67; idem, Literary Approaches to Biblical Interpretation (FCI 3; Zondervan, 1987); idem, How to Read the Psalms (InterVarsity, 1988); idem, “Storytellers and Poets in the Bible: Can Literary Artifice Be True?” in Inerrancy and Hermeneutics, ed. H. M. Conn (Baker, 1988), 137–49; idem, Reading the Bible with Heart and Mind (NavPress, 1997); idem, “Literary Approaches to Old Testament Studies,” in The Faces of Old Testament Studies (Baker, 1999), 97–115; T. Longman III and L. Ryken, eds., A Complete Literary Guide to the Bible (Zondervan, 1993); R. Lowth, Lectures on the Sacred Poetry of the Hebrews (1778; repr. London: T. Tegg and Son, 1835); M. Minor, Literary-Critical Approaches to the Bible: An Annotated Bibliography (Locust Hill, 1992); M. O’Connor, Hebrew Verse Structure (Eisenbrauns, 1980); G. R. Osborne, The Hermeneutical Spiral: A Comprehensive Introduction to Biblical Interpretation (Inter-Varsity, 1991); M. H. Pope, Song of Songs (AB 7C; Doubleday, 1977); M. A. Powell, What Is Narrative Criticism? (Fortress, 1990); D. Rhoads and D. Michie, Mark as Story: The Introduction to the Narrative as Gospel (Fortress, 1982); L. Ryken, How to Read the Bible as Literature (Zondervan, 1984); L. Ryken, J. Wilhoit, and T. Longman III, eds., The Dictionary of Biblical Imagery (InterVarsity, 1998); M. Sternberg, The Poetics of Biblical Narrative (Indiana University Press, 1985); D. Stuart, Studies in Early Hebrew Meter (Missoula: Scholars, 1976); P. Trible, Rhetorical Criticism: Context, Method, and the Book of Jonah (Fortress, 1994); K. J. Vanhoozer, Is There a Meaning in This Text? The Bible, the Reader, and the Morality of Literary Knowledge (Zondervan, 1998); W. G. E. Watson, Classical Hebrew Poetry (JSOTS 26; Sheffield: JSOT, 1984).

Вашият коментар

Filed under Литературни форми, Стар Завет

Библейската история и археологията

T. Longman III, R.B. Dillard

Въведение в Стария Завет, част II

___________________________

Тъй като Библията има историческа насоченост, в нея присъстват твърдения относно неща случили се в миналото. Археологията е научна област, която изучава материалните останки на дадена култура и се опитва от тях да реконструира историята й. Така, два източника – библейският текст и материалните останки, открити при археологическите проучвания – ни дават информация относно миналото.

Отношенията между тези два предмета на изследване са твърде дискусионни. Някои твърдят, че археологията е прислужница на библейските изследвания. Останките са безмълвни, и за да ги накараме да проговорят, трябва да се обърнем към текстовете, включително и към Библията. Други категорично отричат подобна подчинена роля на тази дисциплина (Dever, 1980), като дори отхвърлят етикета ‘библейска археология’ в полза на по-неутралното ‘сиро-палестинска археология’ (въпреки че Dever по-късно преосмисля позицията си). Някои днес дори застъпват становището, че археологията е единственият надежден път към реконструирането на античната история на онзи район, тъй като текстовите източници като Стария Завет са идеологически натоварени (вж. по-горе за минимализма, както и Finkelstein and Silberman, според които библейската история е до голяма степен творение на въображението и е съчинена по времето на управлението на Цар Йосия през VII век).

Тук няма да представим библейската история (за подробно изложение върху нея вж. Provan, Long, and Longman 2003; и Kitchen 2003), а само накратко ще обърнем внимание на херменевтичните въпроси, намесени в археологията, за да можем по-правилно да преценим значимостта на връзката й с библейската историография. Въпросът в действителност е твърде комплексен, и заинтересуваните от него трябва да се обърнат към съответната литература за по-нататъшно изучаване (вж. библиографията). За настоящите ни цели ще посочим само, че използването на археологията включва нещо повече от изкопаване на артефакти и сравняването им с библейските описания.

Вече разгледахме някои от въпросите, свръзани с текстуалния аспект. Например, в Библията не са ни представени просто голи факти. От друга страна, трябва да посочим, че археологичните останки също се нуждаят от интерпретция. Както е и с текстовете, това включва предварителните убеждения и допускания на интерпретатора. Дори може да се изтъкне тезата, че археологията е по-субективна дисциплина точно поради безмълвието на обектите (това, разбира се, не се отнася за извънбиблейския текстови материал, за който важат същите въпроси като при интерпретацията на библейския материал) сравнени с библейския текст, който ни дава база за интерпретация на събитията.

В крайна сметка, твърде опростенческо би било да очакваме археологията да ни предостави независимо потвърждение или сигурно научно отхърляне на библейските твърдения. Като специфичен пример вж. обсъждането на датата на еврейското излизане от Египет.

____________

Библиография

W. F. Albright, “The Impact of Archaeology on Biblical Research—1966,” in New Directions in Biblical Archaeology, ed. D. N. Freedman and J. Greenfield (Doubleday, 1969): 1–14; W. G. Dever, “Archaeological Method in Israel: A Continuing Revolution,” BA 43 (1980): 40–48; idem, “Retrospects and Prospects in Biblical and Syro-Palestinian Archaeology,” BA 45 (1982): 103–8; I. Finkelstein and N. A. Silberman, The Bible Unearthed: Archaeology’s New Vision of Ancient Israel and the Origin of Its Sacred Texts (Free Press, 2001); K. A. Kitchen, On the Reliability of the Old Testament (Eerdmans, 2003); G. E. Wright, “Archaeological Method in Palestine—An American Interpretation,” Eretz Israel 9 (1969): 125–29; idem, “The Phenomenon of American Archaeology in the Near East,” in Near Eastern Archaeology in the Twentieth Century: Essays in Honor of Nelson Glueck, ed. J. A. Sanders (Doubleday, 1970), 3–40.

Вашият коментар

Filed under Древният Близък Изток, Стар Завет